Тафт явно приключи с размишленията, тръсна глава и се върна в реалността. Стана, огледа се и кимна.
— Добре, Чан, измислих какво да направим.
— Радвам се за теб.
„Шибан скапаняк! Три пъти ме унизи!“
— Ето какво ще сторим. Аз тръгвам. Ти оставаш тук. Ще ти дам пистолет. И един-единствен патрон.
— Това вече ми харесва.
„Хората, които ме унизяват, умират от неприятна смърт.“
— Но няма да отключа белезниците ти. И това означава, че няма да ме застреляш.
— Сериозен знак на недоверие.
„Затова само си представи какво ще направя с теб!“
— Съвсем не. Ако ме застреляш, ще останеш прикован към дървото, защото ключът е в джоба ми и трупът ми ще бъде твърде далеч, за да го достигнеш. Затова ще стоиш тук, докато някой или нещо те намери.
— Това не ми харесва.
„Ще се изпикая върху гроба ти, приятел.“
— Нали? Хей, чух гласа едва когато започна да ме молиш да не те оставям на крокодилите, а да те убия. Патронът ще ти е нужен, в случай че някое влечуго реши да се поразходи около теб.
— Много ти благодаря.
„Да ти го начукам.“
— Удоволствието е мое. Но не с толкова голямо удоволствие трябва да ти кажа, че щом се измъкна от това проклето тресавище, веднага ще ти изпратя помощ. Предполагам, че ще прекараш час и нещо на тъмно…
— Освен ако не минеш по някой пряк път. Ще ти обясня откъде да минеш.
„Отговорът е По Кей Сионг. Той и бандата му още чакат на паркинга. И много са ти се надървили, Тафт.“
— Аха — рече американецът. — Най-сетне започна да се държиш разумно. Разкажи ми за прекия път, Чан. И как да използвам проклетия ти гранатомет.
Чан се замисли за крокодилите и преглътна с усилие.
— Да. Разбира се. Трябва да ти кажа и още няколко неща. Всъщност дори ще те отворя на един номер как да се измъкнеш от По Кей Сионг.
„И после, ако наистина си толкова добър, колкото мисля, ще живееш достатъчно дълго, докато те намеря. А ако не си, и двамата яко ще загазим.“
12
Треперейки на пода на ровъра на старши офицер Чан и заобиколена от мъже, които щяха да я убият, без да се замислят, ако я забележат, Зейтун се сви на кълбо.
Тя беше само стюардеса. Работодателите наричаха такива като нея „сингапурски момичета“. С нищо не се отличаваше от кандидатките, каквито авиолиниите търсеха. „Неомъжена, до двайсет и шест години, ръст — най-малко метър петдесет и осем, с хубаво тяло и приветлива усмивка.“
Но усмивката нямаше да й помогне, ако някой от мъжете, обикалящи паркинга в Сунгей Було, погледнеше в ровъра. Привлекателността й само щеше да ги предизвика да се позабавляват, преди да я убият. А нараняването на хубавото й тяло щеше да им достави удоволствие, преди да свършат с развлеченията си.
Всичките бяха от този тип мъже.
Тя разбра кои са веднага щом Чан им заповяда да слязат от колите. Някои бяха сингапурци, други — чужденци от съседни страни. Бирници, които плискаха киселина в лицето на длъжниците, главорези, занимаващи се с охранителна дейност и изнудване, и наркопласьори, отнасящи се пренебрежително към смъртното наказание в Сингапур.
Те бяха наемни убийци.
Близостта до тях я накара да потрепери. Зейтун знаеше какво ще направят, ако открият хубаво младо момиче, което, скрито в кола, от половин час подслушва какво си говорят.
— Рядко се предоставя такава удобна възможност — каза нисък, тантурест мъж, облечен в безвкусен, зелен копринен костюм. Името му беше Самюъл Лин и се говореше, че е убил човек, като го е горил с ютия.
— Това е въпрос, който изисква сериозно обсъждане и не бива да действаме прибързано — рече По Кей Сионг, Тцунг-ли, най-старшият от сингапурските престъпни босове.
— По дяволите, преди седмица онова копеле затвори три свърталища за опиум. Уби двама от моите хора. Загубих десет хиляди долара от опиума и по петдесет хиляди за семействата на загиналите.
— Задължени сме на наследниците на другарите си.
— Задължени сме да изстреляме куршум в ухото на Чан Джин.
— Моментът не е подходящ.
— Няма да има по-подходящ. Той ще се върне всеки миг. Ако го застрелям и после сложа пистолета в ръката на Тафт…
— Не. Онзи трясък на оръжието на Чан Джин показва, че той е извършил услугата, която се искаше от него. Няма да е почтено да му се отплатим с насилие.