— Моите уважения, но думата „почтеност“ липсва в речника на Чан. Ако той мислеше, че ще му се размине, щеше да убие всички ни. Достатъчно е луд, за да се опита да го стори някой ден.
— Разсъждавай, приятелю мой, и ще стигнеш до извода, че старши офицер Чан няма да ни тормози още дълго. Дните му са преброени. Той принадлежи на миналото и методите му са старомодни. Смятам, че управляващите скоро ще загубят търпение. После ще се погрижат за него, както винаги правят в такива случаи, и ще бъдем освободени от една досадна пречка, без да се налага да прибягваме до мерките, предлагани от теб. По-добре да не рискуваме с постъпка, която ще провокира лесно раздразнимото правителство.
В разговора се намеси трети глас.
— Като стана дума за Чан, не трябваше ли вече да е тук?
Зейтун се вторачи в мрака. Говорещият беше слаб и имаше тънки мустаци. Това несъмнено беше Тенг Куоенгми, прословут с безуспешната си борба да постави под контрола на мафията ожесточено съпротивляващата се независима сингапурска проституция. Тримата — хубавият, възрастен По, дебелият Лин и мършавият Тенг — стояха един до друг близо до черно беемве. Тенг държеше цигара. Лин беше пъхнал ръце в джобовете. Стоеше с прегърбени рамене и намръщено гледаше в земята. Сионг погледна към пътеката, откъдето щеше да се появи Чан. Зейтун се молеше това да стане по-бързо.
Готова да се наведе, ако някой се обърне към ровъра, тя огледа паркинга. В отсрещния край четирима мъже седяха на земята и играеха карти на светлината на фаровете на военен джип. Другите главорези се въртяха около колите, с които бяха дошли. Единият бе извадил пистолет и изглежда го почистваше. Друг мъж — явно шофьорът на По Кей Сионг — внимателно лъскаше тъмносинята повърхност на кадилака на господаря си. Изведнъж мълния раздра нощта. Кадилакът подскочи на метър във въздуха. Лин и Тенг се хвърлиха на земята. По се обърна. Предният капак на кадилака се отвори и от двигателя се разхвърчаха искри, сякаш някой работеше с оксижен. Шофьорът на Сионг се претърколи на земята. Приличаше на парцалена кукла, захвърлена от сърдито дете. Мъжете приклекнаха, извадиха пистолети и започнаха да търсят мишени. Кадилакът тупна на земята и вътре в него нещо метално се разцепи на две.
— Това е Чан! — изкрещя дебелият Лин, който пълзеше по корем като тлъста змия. — Предупредих те, че ще опита нещо!
Един обикновен човек, толкова невзрачен, че всеки би го помислил за счетоводител или за продавач, държеше нещо дебело и черно. Приличаше на уред за гресиране, но от предната част излизаха жълти пламъци и всеки свистеше като фойерверк. Главорезите стреляха. В блатните треви и тръстики свиреха куршуми. Странно, но Зейтун се разтревожи за птиците, които вероятно имаха гнезда там. Не гледаше в тази посока, когато огънят изригна, защото щеше да ослепее от експлозията. Тя се обърна и видя огнено кълбо, издигащо се от мястото, където се намираше кадилакът на Сионг. Облакът се разстла като червен купол и се разсея в ивици мазен пушек. Заваля дъжд от метални отломки. Някой крещеше. И не беше само един. По Кей Сионг лежеше по гръб. Ризата му гореше. Тенг се хвърли към него и започна да гаси пламъците с ръце. Един от гангстерите се изправи на колене и изпразни пълнителя на автоматичния си пистолет в храсталака. Последва втора мълния и се чу гръм. Военният джип се разтресе като хамак, разлюлян от силен вятър. От резервоара бликна бензин. Неколцина от мъжете започнаха да псуват. Употребяваха различни думи и говореха на различни диалекти, но смисълът им беше еднакъв. Едно от колелата на кадилака се затъркаля по чакълената настилка на паркинга. Гореше. Приличаше на фантастичен религиозен символ, като нарисуваните по стените на индийските храмове, какъвто обаче не можеше да се види във всекидневието. Един от хората на Лин се промъкна към него. Колелото се движеше по-бързо от мъжа и скоро прекоси потока от бензин, изливащ се от военния джип. Зейтун затвори очи. Тя отново отвори очи, но не видя ясно какво се бе случило с човека, който се бе опитал да спре колелото. Едно от беемветата беше обхванато от пламъци. Повърхността на колата бе обляна с бензин. Вътре имаше човек, който крещеше и безуспешно се опитваше да отвори горящата врата. Стрелбата спря, но не и псувните. Ставаха все по-гневни и вулгарни. Зейтун забеляза движение покрай предното стъкло на ровъра и се обърна. Там имаше някой, изцапан с черна кал. Усмихваше се. Мъжът се наведе и се скри от погледа й. Миг по-късно се изправи. До него стоеше убиецът от Китай, мъжът, когото гангстерите бяха оковали с белезници за предната броня на ровъра. Но сега белезниците ги нямаше. Убиецът започна да говори. Изцапаният с кал мъж, кошмарен черен силует, очертан на фона на пламъците, допря нещо до коляното на убиеца и натисна спусъка. Убиецът се разкрещя. Зейтун се сви на пода. Вратата на ровъра се отвори. Мъжът се намести зад волана и я погледна. Зъбите му се белееха, а усмивката му беше широка. Той протегна ръка към Зейтун, зарови пръсти в косите й и вдигна главата й. И тогава тя го позна. Мъжът я притегли към себе си и притисна устни към нейните. В движенията му имаше настойчивост, но не и бруталност. Миришеше на блато и кал, на барут и пот, на смазка и на растенията, върху които бе стъпвал. Но преди всичко излъчваше завладяващия мирис на мъжкар в опасно състояние на възбуда. Той я целуна и сломи волята й. От него струеше страст и мъжественост. И през ум не й мина да го отблъсне. Пък и това нямаше да е възможно. После мъжът отметна глава назад и без да престава да се усмихва, каза: