— Всичко ще бъде наред. Сега си в безопасност. Аз съм тук.
Макар да не знаеше защо, Зейтун му повярва.
13
Джак продължи да натиска бутони и да върти копчета, докато от радиотелефона на Чан се чу женски глас:
— Централен диспечер. Говори полицай Сонг.
Отпред имаше кръстовище. Джак намали, подготвяйки се за десен завой и смени скоростите.
— Спешен случай. Свържете ме с полицай Лиунг.
Жената замълча и натрака нещо на клавиатурата на компютъра си.
— Имаме осем полицая на име Лиунг. Ако ми кажете…
Двайсетгодишният опит в бизнеса бе научил Тафт на изкуството да запомня имена и длъжности. Той се замисли за разговора, който Чан бе провел в апартамента на Зейтун. Как го бе нарекъл? Да. Хал.
— Хал Лиунг. Ефрейтор Лиунг.
— Сега ще ви свържа.
Радиотелефонът изщрака. Джак завъртя волана надясно и даде газ. В далечината се разнесе засилващ се вой на сирени. Ченгетата бяха чули експлозиите в Сунгей Було и бяха видели огнените кълба. Патрулните коли и пожарните отиваха натам.
Той погледна жената. Тя още седеше свита на пода на ровъра. Изражението й беше непроницаемо. На Джак му се искаше Зейтун да се настани на седалката и да си сложи предпазния колан. Така щеше да е по-безопасно.
— Седни и си сложи колана. Аз съм от Ню Йорк и съм скапан шофьор.
Тя не помръдна. Само го гледаше изпитателно с черните си, замислени очи. Той сви рамене и отново насочи вниманието си към пътя.
Радиотелефонът иззвъня.
— Обажда се Лиунг. Ти ли си, шефе?
— Не. Джон Тафт е. — Хареса му как звучи. — Джон Грегъри Тафт.
— По дяволите!
— Слушай внимателно. Няма да повтарям. Онзи самохвалко шефът ти е окован с белезници за едно дърво в Сунгей Було. Знаеш ли къде е това?
— Знам, да те вземат дяволите, и…
— Затваряй си устата! И слушай! Има счупени ребра. Нуждае се от лекар веднага.
— Ще увиснеш на…
Кварталът беше тъмен. Зона с едноетажни складове и фабрики. Пожарните и линейките бяха вляво и се приближаваха. Джак не искаше да видят ровъра. Трябваше да намери тъмна уличка, където да се скрие.
— Млъкни, ако обичаш. Обаждам се, за да помогна. Един господ знае защо, но го правя. Ясно ли ти е?
— Да. Но няма да ти се размине.
Тафт долови омразата в гласа на Лиунг. Някога, всъщност съвсем доскоро, нечия ненавист би го притеснила. Но това едва ли щеше да се случи отново.
— Добре. Знам в коя страна живееш. И така, към Сунгей Було отиват пет пожарни…
— Пет пожарни?
— Да. Няколко коли, собственост на По Кей Сионг, и лакеите му се опитаха да ми попречат, но аз ги спрях.
— Господи, Тафт…
— И те се нуждаят от лекари. Или полиетиленови чували. Затова веднага се обади в участъка. Кажи им да изпратят спасителен екип на Чан и хеликоптер. И още нещо. Чан каза да ти предам, че се намира в онази част на парка, която наричате „ботаническата градина“, в северозападния край, недалеч от развъдника за скариди.
Джак стигна до кръстовището. Нямаше светофар, само знак СТОП. Той намали, но не спря. Зави надясно, встрани от приближаващите се пожарни.
— Тафт, ако си ранил шефа…
— Той сам се нарани, макар да се съмнявам, че ще го признае. Всъщност, като го знам какъв е задник, сигурен съм, че няма да го стори. Трябва да ти кажа и още нещо, Лиунг. Слушай внимателно. Аз не съм наркотрафикант. Онова, което сте намерили в куфарчето ми, е сложено нарочно там. Ако искаш вярвай, но това е истината. Мога да го докажа. Разбираш ли, Лиунг? Мога да го докажа.