Радиотелефонът изсъска, сякаш имаше смущения по линията. Но не бяха смущения, а Харолд Лиунг, който рязко си пое дъх. Джак се ухили злобно.
— Как ще го докажеш, Тафт?
— После ще говорим за това, ефрейтор. А през това време изпрати лекари при шефа си и се надявай да го намерят, преди крокодилите да са го сторили… Чакай малко…
Джак съзря главен път. Голям и ярко осветен знак известяваше: МАГИСТРАЛА „КРАНДЖИ“. Не можеше да поеме по този път, защото движението щеше да е твърде оживено и несъмнено щеше да има много полицейски коли. Натисна спирачките и направи обратен завой.
— Лиунг, още ли си на линията?
— Да.
— Добре. Тогава размърдай мързеливия си задник и се обади на лекарите! Колкото и да мразя шефа ти, ще ми е неприятно, ако го изядат крокодилите. И знаеш ли защо? Защото ако това стане, няма да видя как онзи самохвалко ще страда.
Това беше хвалба. Чиста лъжа. Джак нямаше доказателства за невинността си. Не и в Сингапур. Но това не му попречи да излъже. Стори го с изненадваща лекота. Както и всичко останало, предшестващо лъжата. Докато седеше срещу Чан, му хрумна, че все едно е мъртъв. Полицията го издирваше. Гангстер на име По Кей Сионг го търсеше. Рано или късно някой от тях щеше да го хване. Щяха да го застрелят или обесят. Всъщност това нямаше значение, защото резултатът щеше да е един и същ. Джак нямаше приятели в Сингапур, нито къде да се скрие или маршрут за бягство от този малък, добре охраняван остров. Ето защо логиката и разумът водеха до извода, че ще умре.
После се сети нещо. Не беше мисъл, а по-скоро тих глас, шепнещ в най-дълбоките ниши на съзнанието му. Едва доловим и колеблив: „Щом логиката и разумът ти казват, че си обречен да умреш, тогава прати ги по дяволите“.
Да, в това имаше смисъл.
Както и в онова, което последва. Дори във факта, че целуна Зейтун. В края на краищата шансовете му да целуне красива жена не бяха безкрайно много. Пък и дотогава не бе открадвал целувка и не му се искаше да умре, без да знае какво ще изпита.
Почувства се много добре.
Както и след като извърши всичко останало.
„Обажда се Тафт. Джон Грегъри Тафт.“
2.
Ню Йорк
1
Гейбриел погледна часовника си. Време беше да тръгва. Оливия се бе обадила два пъти, за да потвърди срещата им пред главното управление на „Ел Би Тек“ на Петдесет и седма улица.
— В шест и трийсет, мила. И не забравяй, че точността означава добро възпитание.
За Гейбриел точността беше относителна величина. Кой клоун бе казал, че точността е добродетел? А, да, Оскар Уайлд. Деликатната критика в думите на Оливия несъмнено намекваше, че госпожа Тачър твърдо е решила да претърси кабинетите в компанията, където работеше Джак.
И Гейбриел щеше да бъде неин съучастник.
В приемната на редакцията на списание „И Пи Ес“ имаше огромна бронзова плоча. По нареждане на Джонатан Харли Сътън там бе гравиран цитат от Марк Твен.
Божествената мисия на журналистиката е да разпространява истината, да изкоренява грешките, да образова, да пречиства, да подобрява обществения морал и поведение и да прави хората по-добри, добродетелни, милосърдни и щастливи.
Някои подозираха Твен в ироничен замисъл, но Джонатан Харли Сътън твърдеше, че не е така.
Понесла дипломатическо куфарче и чадър, Гейбриел влезе във фоайето. Саймън Бъртън беше там. Подигравателната му усмивка бе насочена към бронзовата плоча.
Той се обърна. Погледна намръщен Гейбриел, сетне часовника си и пак нея. Говорейки с високопарния, превзет тон, предпочитан от актьорите в Кралския Шекспиров театър, Саймън произнесе името й на срички:
— Гей-бри-ел.
От десет години не го беше чувала да говори с този тон. И както всеки път това я ядоса.
— Какво правиш тук? — добави той.
Не би могла да се промъкне покрай него. Бъртън щеше да я хване за ръката и нямаше да й позволи да излезе. Щяха да се спречкат. Гейбриел знаеше, че е по-добре да го убеди да я пусне да мине.
— Прибирам се вкъщи.