Изведнъж Джак се превърна в друг. Непознат. Свил юмруци скандалджия, каквито най-много мразеше.
Той грабна куфарчето — подаръка от Гейбриел — от стреснатото пиколо, издокарано в бяло ленено сако. И с тих, сърдит и гневен глас алигаторът в него изръмжа.
— Това е мое!
Момчето отстъпи назад и с тънък гласец изписука:
— Да, сър. Разбира се, сър.
Джак притисна куфарчето до гърдите си, все едно прегръщаше жената, която му го бе подарила.
— Ами… Исках да кажа, че аз ще го нося. Естествено, ако нямате нищо против.
— Както кажете, сър.
Пиколото беше уплашено до смърт от изражението, което премина по лицето на новия гост, и погледна администратора, търсейки помощ. Той отвори уста и беззвучно изрече: „Умора от пътуването“. Пиколото кимна.
— Последвайте ме, сър. След минута ще бъдете в апартамента си.
Изумен от поведението си, Джак се изчерви и тръгна след него.
Когато новият гост се отдалечи, администраторът вдигна телефонната слушалка и бързо набра номера на обслужване по стаите.
— Посетителят от двеста и първи апартамент току-що се регистрира. Занесете му нещо, което да му помогне да се отпусне. Хубаво бренди. И поздрави от управата.
Администраторът остави слушалката и вдигна глава. Във фоайето влизаха четирима мъже. Водачът им беше китаец — висок, широкоплещест и хубав. Приличаше на главорез. Беше облечен добре. Панталонът от тропикал, бялата памучна риза и скъпото кремаво спортно сако му стояха много добре. Лицето му изглеждаше познато. Вероятно беше филмова звезда, политик или…
Мъжът свали слънчевите си очила „Оукли“ на стойност двеста и петдесет долара, бръкна в джобчето на ризата си и извади клечка. Ухили се като хищник и я пъхана между зъбите си. И тогава човекът го позна. Чан Джин. Само преди седмица снимката му беше на първата страница на таблоида „Ню Пейпър“. До снимката на убитите.
Администраторът грабна телефонната слушалка и набра друг номер — на охраната на хотела. Не се чу позвъняване. Линията беше прекъсната. Телефонът на охраната беше първото нещо, за което Чан Джин се бе погрижил.
А сега щеше да се погрижи за второто.
4
— Желаете ли още нещо, сър? — попита пиколото.
— Събуждане — измънка Джак, обграден от лукс, който бе твърде изтощен да оцени.
— В колко часа, сър?
— Девет и трийсет.
Момчето бе сложило багажа му на поставката, бе му показало апартамента и включило радиото, като през цялото време стоеше на разстояние. Джак не забеляза това.
— Добре, сър. Ще кажа на телефонистките.
Пиколото отказа да вземе бакшиш. Гостът се засрами от себе си и измънка:
— Моля ви… Аз бях… там, долу, във фоайето… Вие само се опитвахте да ми помогнете, а аз…
— Не е необходимо да се извинявате, сър. Приятен престой в „Рафълс“ — каза младежът и излезе, тихо затваряйки вратата след себе си.
Джак глуповато се вторачи във временното си жилище. Три стаи. Разстояние петнайсет-шестнайсет метра от вратата до огромната баня. Приемна и трапезария. Спалня, по-голяма от целия апартамент на Гейбриел. Килими и мебели, които, изглежда, бяха антики. Свежи цветя. И най-важното — изключително удобно на вид легло.
Тук беше хубаво и скъпо. Той смяташе да отседне в „Холидей Ин“, но Гейбриел настоя да отиде в „Рафълс“. Вече бил вицепрезидент. Полагало му се да се поглези и поне за няколко дни да поживее като бял махараджа.
Джак се остави Гейбриел да го убеди. Той й позволяваше да го убеди във всичко. Обичаше я твърде много, за да не го прави. Но съвестта го гризеше.
Долови приятно ухание. Топло, дружелюбно и съблазнително. Нещо, от което му потекоха слюнките. Нещо, за което измъченият му и изтощен организъм жадуваше най-много от всичко. Нещо толкова прекрасно, че очакването беше почти еротично.
„О, мили боже! Бренди!“
Джак взе от бюрото кристалната чаша, поднесе я към устните си и вдъхна аромата, после отпи от кехлибарената течност.
Тялото му потрепери от удоволствие. Коленете му омекнаха, слабините му се раздвижиха и той изведнъж се замисли за Гейбриел. Представи си я в леглото. Ивици есенни слънчеви лъчи проникват през щорите. Косите й са разпилени на възглавницата. Кожата й блести. Изумруденозелените й очи са премрежени и…