3
Оглеждайки вратите на кабинетите, Гейбриел тръгна след Оливия. Някои — метални, боядисани в матовобяло с лек оттенък на синьо — бяха затворени. Повечето бяха отворени. На всички имаше черни пластмасови табелки, където с бели букви бяха гравирани имената на обитателите. Табелките бяха поставени в метални рамки — лесно заменими, също като служителите, чиято самоличност известяваха.
Толкова много кабинети и имена. Гейбриел не познаваше нито едно от тях. Не и тук. Не и в другите административни сгради, които бе посетила като журналист. Директорите държаха репортерите настрана от такива корпоративни кошари — тесни килийки, широки три и дълги два метра и половина, обзаведени с грозни метални бюра, сбутани между стените без прозорци и претъпкани с обикновени черни телефони, пластмасови кошчета за отпадъци и евтини столове, тапицирани с изкуствена кожа. Чиновниците на средна възраст бяха белязани със знака на Каин, обречени да постъпват недостойно, вечно присъстващо напомняне за основната аксиома на корпоративния живот — станеш ли на четирийсет години, не трябва да се притесняваш къде отиваш, защото вече си там.
Едно от имената я накара да спре. „Ел Би Тишман“. Тя го познаваше. Беше го интервюирала преди повече от дванайсет години. Тогава той беше на шейсет и няколко. Имаше ясен поглед и говореше цинично. В онези дни „Ел Би Тек“ все още беше Ел Би Тишман Текнолъджи, кръстена на енергичния предприемач, който бе започнал с капитал само от петстотин долара и с непоклатима вяра в способностите си.
Гейбриел превъртя валчестата дръжка, натисна я, отвори вратата и огледа тъмната стая. Малък кабинет, обзаведен спартански също като останалите. Тя потрепери. Ел Би бе създал компания за милиарди долари, но бе изгонен от зет си. Тишман бе създал над четири хиляди работни места в целия свят и повечето му служители го уважаваха, а сега дори името му бе заличено от фирмата на компанията, която бе основал.
— Гейбриел? — изрече Оливия и сложи ръка на рамото й.
— Извинявай. Замислих се за… Ами, замислих се.
— За Ел Би и за зет му, нали? Джоуел Грийнбърг ще понесе заслужено възмездие и за това.
Двете отново тръгнаха по коридора. Гейбриел се готвеше да попита приятелката си какво би могло да се случи на президента на „Ел Би Тек“, когато през една от отворените врати се чу глас:
— Знаеш ли защо жените се преструват, че изпитват оргазъм? Защото мислят, че на мъжете им пука… Ах, чакай малко… Оливия? Ти ли си?
Оливия спря, стисна зъби и прошепна:
— По дяволите!
После се усмихна и надникна в стаята.
— Добър вечер, мила. Какво правиш тук в този късен час?
— Имам работа. Заповядай, влез. Покани и приятелката си.
Гейбриел погледна табелката на вратата и тихо изруга. Онази жена! Сетне влезе в кабинета на бившата любовница на Джак.
Денис Доналд се извини на някого по телефона. Не изглеждаше точно така, както Гейбриел очакваше. Но в края на краищата Джак винаги отговаряше уклончиво, когато го разпитваше за Денис. „Привлекателна ли е?“ „Да.“ „Има ли хубаво тяло?“ „О, определено.“ „Големи гърди, нали?“ „Ами, да.“ „Съблазнително дупе?“ „Би могло да се каже.“ „И е естествено руса, а?“ „Предполагам, но нали съм мъж, мога да бъда заблуден.“
И още как!
Денис не беше просто красива. По дяволите, тя беше съвършена. Беше два-три сантиметра по-висока от Гейбриел, имаше естествено руси коси, големи сини очи, розова кожа и най-лошото, изглеждаше млада за годините си, макар че беше на възрастта на Гейбриел.
Оливия отказа предложения й стол и рече:
— Денис, това е приятелката ми Гейбриел.
Гейбриел протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем.
— Денис Доналд. И на мен.
Изражението не се промени. Тя не позна името, нито го свърза с Джак Тафт или със списание „И Пи Ес“. Само огледа критично дрехите на Гейбриел, която си представи какъв въпрос се върти в главата й: „В кое начално училище преподаваш, Габи?“.
Гейбриел едва не изскърца със зъби. Денис бе издокарана със скъпи дрехи, макар и в различен стил — светлосин костюм на Шанел, копринена розова блуза, задължителния шал от „Хермес“, обувки „Ферегамо“, наниз изкуствени перли, два искрящи пръстена, които говореха, че има богат приятел, и добре поддържан маникюр, какъвто служителките на пресата нямаха нито времето, нито средствата да си позволят.