Джак погледна Зейтун. Тя още беше на пода и го гледаше с изражение, което той не можеше да разгадае. Опита се да й се усмихне и реши, че го е сторил убедително.
— Добре ли си?
Тя не отговори, а изражението на лицето й не се промени.
— Мога да те оставя тук — продължи той, — или да карам още малко. Както кажеш.
Зейтун мълчеше.
— Имам малко пари. В случай, че трябва да вземеш метрото или нещо друго.
Не последва отговор.
— Трябва да слезеш. Рано или късно някой ще ме забележи. После ще дойдат ченгетата. Няма да искаш да си в тази кола, когато това стане. По дяволите, ще предпочетеш да си на километри разстояние.
Тя го гледаше безучастно.
— Доколкото виждам, след няколко преки има голямо кръстовище. Сигурно има автобусна спирка. Защо да не те оставя там? Ще се качиш на автобуса. А може би ще намериш телефонна кабина. Да, това вероятно ще е най-добре. Намери телефон и се обади на полицията. Така няма да мислят, че си с мен и ми помагаш.
Зейтун не отговори.
Джак намали на ъгъла между две улици с жилищни сгради и се огледа. Ниско над хоризонта видя удивително ярка звезда. Това му напомни за единственото нещо, което не харесваше на градския живот. Не виждаше звездите. Дори нямаше смисъл да опитва.
— Как ще докажеш, че си невинен?
Джак се стресна от гласа й.
— В Сингапур ли? Не, тук няма да мога да го сторя.
— Лъжеш.
— Не съвсем. Имам ясна представа кой е сложил наркотиците в куфарчето ми.
„Само че представата ми не е ясна, защото не знам как са ги сложили. Но знам, че не може да е друг, защото никой от останалите няма мотив.“
— Тогава можеш ли да го докажеш?
„Надявам се, по дяволите!“
— Вероятно. Ще има доказателства. Частици разпилян хероин. Отрязани влакна от подплатата на куфарчето. Такива неща. Полицията може да ги намери. Нужен е само добър експерт, куче, обучено да намира наркотици или нещо подобно. Ако мога да се върна в Ню Йорк и да обясня на ченгетата как стоят нещата, те ще издействат заповед за обиск. После, когато претърсват вещите й…
— Жена?
Зейтун се изправи.
— Да — горчиво се усмихна Джак.
„Кой друг може да бъде? Никой. Трябва да е Денис. Но как го е направила? Метод, мотив и възможност. Това търсят следователите. Знам какъв е методът и мотивът. Но ако не измисля как е станало, все едно съм обесен.“
Зейтун се настани на седалката и започна да закопчава предпазния колан.
— Наближаваме кръстовището. Мисля, че трябва да слезеш. Говоря сериозно.
— Искам да поговорим.
„И аз. Искам да разговарям поне с един разумен човек в тази проклета страна.“
Джак намали, погледна през рамо и спря.
— След като вече реши да ми говориш, какво е онова голямо нещо отзад, там, където трябва да е задната седалка?
Той го бе забелязал, когато се качи в ровъра, но повече не се сети за предмета — продълговат черен цилиндър.
— Пропан.
— Пропан? — Джак хлъцна от изумление.
— Да. Много държавни коли се движат с пропан.
Той облегна глава на волана и прошепна:
— О, боже! По дяволите! — Сетне погледна Зейтун и добави: — Господи, много съжалявам! Там, на онзи паркинг стрелях по всичко, а ти си седяла в кола с бомба! — Удари глава във волана и изстена: — Тъпако! Тъпако!
— Не си знаел.
— Да, но, от друга страна, не знам страшно много неща. По дяволите, можех да те убия. Всички онези експлозии… Трябваше да се…
— Не мислех за това. Бях твърде уплашена, за да мисля.
Искаше му се да потъне в земята от срам.
— Но защо не слезе от колата? Аз съм преследван човек и непрекъснато стрелят по мен. Освен това едва не те взривих. Знам, че заради мен са те арестували и обвинили в съучастничество…
— Старши офицер Чан ли ти го каза?
— Да. Разказа ми всичко. Аз съм виновен, разбира се. Съжалявам. Извинявай, че те накарах насила да ме заведеш в апартамента си. Съжалявам, че те завързах и ти навлякох толкова много неприятности. Затова… — Извади от джоба си портфейла на Питър Куинт и изсипа съдържанието в скута на Зейтун. — Няма да ми трябват. Скоро ще ме хванат. Хората на Чан или на По. Затова вземи парите и хвани такси.
Тя взе банкнотите, прегъна ги и ги остави на таблото.
— Защо каза онова нещо там, на паркинга?