Чан предпочиташе уединението.
Докато вървеше по коридора, той срещна обичайните си познати и чу обичайните шеги и думи на загриженост, които в края на краищата са задължение към ранения полицай. Но две от ченгетата го погледнаха особено. Единият, едър, снажен сикх, се усмихна подигравателно. Той беше известен с това, че се стремеше към самостоятелен кабинет.
Нещо не беше наред. Чан го усещаше.
Затвори вратата на кабинета си, отпусна се на стола и повика Хал Лиунг. Отговори друг полицай. Хал помолил пазача на Пърл Хил Гейт да му съобщи, когато Чан се появи, и веднага щял да тръгне.
Тук имаше нещо.
Лиунг нахлу в кабинета му, без да потропа на вратата. Лицето му беше бледо и подпухнало като втасало тесто. Около очите му имаше тъмни кръгове.
— Улична дрога — рече младият ефрейтор и сложи папка на лакираната повърхност на бюрото. — Боклук. За нищо не става. Съдържанието на някои от пакетчетата е разреждано многократно.
Чан затвори очи.
— Докладът от лабораторията — прошепна.
— Наркотикът на Тафт има дузина примеси от различни източници. — Лиунг седна на стола пред бюрото. Подпря с ръце брадичката си, погледна го в очите и добави: — Провалихме се.
— Несъмнено — въздъхна той.
— А още не съм ти казал за отпечатъците.
И така, Тафт беше невинен. Чан разбра това веднага щом Лиунг отвори уста. Никой нормален човек не би внесъл незаконно в Сингапур улична дрога. Не си заслужаваше. Ако беше от добро качество, наркотикът, намерен в куфарчето на Тафт, щеше да струва сто хиляди долара. Но дрогата имаше множество примеси и представляваше скапан боклук на стойност деветстотин долара.
Всеки, който рискуваше да вкара наркотици в Сингапур, би пренесъл дрога с високо качество, за да има печалба. Намереното в куфарчето на Тафт не си заслужаваше усилията.
Хероинът бе обработен с различни химикали и смесен с всичко — от мляко на прах до бебешка пудра. Беше ясно, че дрогата произлиза от множество източници и е купена от улични търговци на дребно.
Единственият логичен извод беше, че неопитен аматьор бе обиколил града и бе купил евтини пликчета с нискокачествена дрога, за да я сложи в куфарчето на някой си Тафт. По дяволите, Тафт живееше в Ню Йорк и половинчасова разходка из Уошингтън скуеър беше достатъчна за врага му, за да купи наркотици за десетина куфарчета.
Освен това навсякъде имаше отпечатъци. На всяко пликче. Пълни и частични. И нито един от тях не съвпадаше с отпечатъците на американеца, оставени в хотелската стая.
Негодникът Тафт беше невинен. И нещо много по-лошо — Чан трябваше да се досети за това от самото начало.
Лиунг потърка очи.
— Какво ще правим сега?
Чан внимателно бръкна в джоба на сакото си, за да потърси клечка за зъби, и направи гримаса, защото болката го прониза.
— Някой е проговорил. Специалистите от лабораторията. Момчетата, които се занимават с отпечатъци. Който и да е. Изглежда, Дяволското ченге се е издънило.
— Издънило?
— Сгафило, Хал. Объркало нещата. Пълен провал. После някой казва на приятеля си, той — на друг и скоро всички ченгета разбират какво е станало.
— Включително и комисарят — изпъшка ефрейторът.
— Особено комисарят. И никак няма да е доволен. Първата му мисъл ще е за политическия отзвук. Ще си спомни колко много американците обичат да го начукват на Сингапур. Заради бесилките, боя с бамбукови пръчки, цензурата, затварянето на устата на дисидентите. Всички тези неща. Американците веднага започват да се заяждат. И тогава нашите шефове се разстройват. Колко ли възмутени протестни писма ще изпратят американците, когато чуят, че невинен човек, един от техните, е бил обвинен в престъпление, което се наказва с обесване? Много. После ще се включат американските вестници. Знаеш какво мислят журналистите за нашата страна. Ние сме любимата им изкупителна жертва. И накрая ще ни побъркат по въпроса за човешките права. По дяволите, Хал, благодарение на господин Тафт пред сингапурското посолство във Вашингтон може да има дори протестна демонстрация.