Ти поглеждаш дявола и питаш: „Каква е уловката?“. „Няма уловка, приятелю — отговаря той. — Но има цена. Обаче почти е равна на нула. Невероятна сделка. По-евтино няма да намериш. Хората от цял свят биха се наредили на опашка, за да купят една десета от онова, което продавам.“
„Колко струва?“
„Нищо. Само трябва да ми дадеш нещо незначително — прашинка, която не си заслужава да обсъждаме.“
„Какво?“
„Да се закълнеш никога да не критикуваш управляващите. Дребна работа, нали? Не искам да ми продадеш душата си, а само да държиш главата си наведена, устата — затворена и да изпълняваш заповедите. Това е всичко. Помисли какво ще получиш в замяна. Заслужава си, нали? Трябва да си луд, за да откажеш благините, които ти предлагам. Това е сделката — ясна, проста и няма уловки, скрити клаузи и дребен шрифт. Ето договорът, ето и писалката. Хайде, приятел, подпиши и се приготви да живееш щастливо.“
Чан лежеше на дивана и мислеше. Всяка проклета питомна мишка в Сингапур бе подписала такъв договор. Ако не го бяха сторили, нямаше да са тук.
И дяволът бе изпълнил обещанието си. Сделката наистина беше страхотна. Всеки, който бе подписал договора, беше доволен.
„Но аз не съм подписал шибания ти договор“ — помисли си той.
„И още как“ — подигравателно се обади един глас.
И тогава Чан грабна нещо тежко и с всичка сила го запокити в стената.
Никой нямаше да застане на негова страна. Той бе нарушил социалния договор и не Робърт Престън щеше да дойде прибере сметката.
Не че на правителството му пукаше за невинността на Тафт. Интересуваха се само от скандала — Тафт дава интервюта на „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“, „Бизнес Уийк“ и на Лари Кинг.
Бизнесмените реагираха на такива неща. Изпълнителните директори изпитваха съмнения към страна, която налага наказание бой с пръчка на дребните нарушители на закона и всяка година обесва няколко десетки сериозни престъпници. Е, да, харесваха им безопасността по улиците и чистотата на околната среда, но не бяха съвсем съгласни с методите и похватите, които се използваха, за да се поддържат нещата в това състояние.
Ако Тафт се разприказваше за методите и похватите, на които едва не бе станал жертва, Чан щеше да заплати висока цена. По дяволите, в момента страната се управляваше не от кой да е, а от Лий Куан Ю.
И само Чан щеше да бъде обвинен за провала. Отговорността беше само негова. Той трябваше да се досети, че Тафт е невинен. Още в апартамента на Самсудин, ако не и по-рано. Един истински трафикант би пречукал на място Чан. Нямаше да бръщолеви, че е невинен. Нито да остави единственото си оръжие. Не…
Но гадното копеле два пъти унизи Чан. Първо, когато му се изплъзна в хотела. После в апартамента на момичето. А сега, трети път. И Чан нито за миг не се замисли за доказателства. Мислеше само за отмъщение. Господи, колко много искаше да види Тафт мъртъв!
И още искаше, особено щом имаше опасност истината да излезе наяве.
По дяволите, ненавиждаше го и макар омразата да гореше буйно, не можеше да се стопли от пламъците й. Поражението е неприятно, но позорът е още по-неприятен. Човек може да си прости много грехове. Но никое наказание не може да изкупи неуспеха. Ако се провалиш, без никой да разбере, ще се самонаказваш до края на живота си. Но провалиш ли се пред всички, обществото ще го стори вместо теб.
А има ли нещо по-лошо от подигравките на подчинените, от присмеха зад гърба ти?
Чан се помъчи да погледне в бъдещето, за да види съдбата си, и потрепери от онова, което видя. Би заплатил всякаква цена и би направил всякаква жертва, за да избегне участта си, предопределена от невинността на Тафт.