Но той имаше благородническа кръв във вените си; за него нещата щяха да са по-различни.
— Владек! Ела тук. — Пьотр се развика на висок глас: — Клозетът пак се е задръстил. Оправи го, преди да се е домъкнала първата смяна.
— Добре, Пьотр — откликна пъргаво Владек.
Момчето стисна зъби: да рине вонящи отпадъци, Пьотр си мислеше, че той става само за това!
Но не показа отвращението си. Нямаше да се оплаква. Каквото и да поискаше Пьотр, той го вършеше. Именно защото не го бе изхвърлил на улицата през онази първа нощ, когато бе избягал от омразните железни порти на сиропиталището и с мъка бе изминал петнайсетте километра до селището, премръзнал в тънките си закърпени панталонки и ужасен от мисълта, че може да припадне от студ. Защото, ако това се случеше, направо щеше да загине.
Всяка пролет, когато снеговете се стопяха, откриваха мъртви тела край градчето; повечето на мъже, които са се напили и са заспали в гората. Никой не можеше да преживее зимна нощ в Сибир навън. Снегът бавно и смъртоносно покриваше телата и отвяваше душите в безкрая.
Но Владек бе силен. И твърдо решен. Още помнеше светлинката над вратата, която го бе примамила като истински спасителен маяк. Бе се шмугнал зад гърбовете на група заварчици от завода, бе изтичал в гардероба и се бе скрил, замаян от топлината на кожените палта. Но не бе заспал, макар много да му се спеше. Бе грабнал една метла и бе помел наоколо. Онази нощ, за негов късмет, Пьотр се бе напил яко. Докато лежеше в несвяст върху бара, Владек бе почистил старателно, бе вдигнал столовете върху масите и бе заключил примамливата каса, в която имаше купища рубли и монети.
Барът никога не бе изглеждал по-чист. Когато Пьотр се събуди с ръмжене, преби от бой Владек; бе решил, че е крадец. Но Владек изтърпя, измъкна се от лапите му със счупен и окървавен нос, не побягна и не си тръгна; с жест успя да покаже на Пьотр, че е прибрал всички пари и ги е заключил в касата. Предложи му да чисти и да се грижи за бара, докато той, Пьотр, се забавлява с клиентите.
Пьотр реагира с подозрение. Не му се плащаше още една надница. Но Владек вдигна ръце; не искаше нито рубла, само останките от храната в чиниите на клиентите и позволение да спи на пода в гардеробната и да се къпе в банята.
Пьотр се съгласи и Владек получи работата. Картофките и рибата, които хапваше всяка вечер, бяха топли и вкусни, а понякога дори имаше и плодове — някоя полусъсухрена ябълка, донесена от града. Но не близваше алкохол; Владек мразеше да губи контрол. Презираше Пьотр, който дори и след цяла година усърдно служене не бе предложил да плати на момчето, нито пък да го пусне да спи в къщата. Презираше и пияните миньори, които не смееха да се приберат вкъщи при мрънкащите си жени. Най-много ненавиждаше партийните комисари, които командореха всички наоколо, но които накрая също се оливаха като изпаднали пияници. Те бяха единствените, които имаха някакъв шанс да се измъкнат от тази прокълната дупка, а какво правеха? Стояха си тук и се правеха на едри риби в малкото езерце. Макар че Сребринка бе толкова малко градче, че бе по-скоро локвичка.
Владек мразеше комунизма изобщо. Равенство и братство ли? Той виждаше единствено мизерията, вместо потиснато селячество — сега потиснати бяха всички. Беше сигурен, че във вените му тече благородна кръв. Сигурно щеше да се окаже наследник — отдавна изгубен и забравен наследник на стар белогвардейски род. Докато ядеше огризките и се топлеше на изтлелите въглени в камината, докато се плискаше със студена вода на чешмата сутрин, това го изгаряше вътрешно. Той трябваше да минава оттук на шейна, теглена от кучета, и да подхвърля монети на селяците, докато те се въргалят в прахоляка под краката му.
Изобщо не си мечтаеше да стане партиен функционер, нито бригадир или собственик на бара — такава съдба му пророкуваха редовните посетители, когато бяха настроени щедро; ако изобщо го забелязваха. Владек ги презираше заради ограничения им ум. Той искаше да живее в дворец, да се храни от сребърни съдове, да го обслужват почтителни сервитьори. Такива бяха амбициите му.
Някой ден… щеше да намери семейството си. Защото Владек вярваше, че неговата кръв е начертала съдбата му. Щеше да има собствен герб. Щеше да има богато наследство, прибрано в някоя швейцарска банка, вероятно за да не го докопат апаратчиците.
— Хващай се на работа! Лентяй! — викна Пьотр. — Клозетът няма да се почисти сам!
Владек почервеня от гняв и се мушна през задната врата. Сега идваха и още мъже. Не искаше хората да го виждат какво прави. Зае се да рови с един мръсен прът в смрадливата клоака, а после го избърса с един парцал. Изхвърли всичко, изми си ръцете с вода, а после ги обля с терпентин, за да ги почисти стерилно.