Очите им светнаха заинтригувано.
— Какво купихте? — попита Хайнрих.
— Една брошка, изработена в памет на прочут модел на „Тифани“.
— Помня я — каза майсторът. — Беше много хубава.
— И аз мисля така. Платих близо сто хиляди евро за нея.
— И никога не съжалихте за покупката, нали! — гордо отбеляза възрастният човек.
Хю се усмихна.
— Наистина е така. Именно такава красота или нещо много близко до нея искам да продавам.
— Ще основем компания — включи се в разговора Софи, — която ще произвежда серийни модели, колекции от бижута, в които са използвани не толкова скъпи, но също естествени камъни; и моделите ще бъдат в класически стил. Няма да има никакво бяло или розово злато, нито пък платина или титаний; ще правим само строго традиционни модели. Естествено, няма да бъдат съвършени като брошката. Но искам да предложим прекрасни и класически бижута и на клиентите, които не могат да си позволят цените на „Дом Масо“.
— В момента подготвяме финансирането на тази нова компания — допълни Хю. — И искаме вие да бъдете главните ни дизайнери. Да изработите основните колекции и да подготвите по-младите дизайнери, които ще наемем по ваш избор и по ваше предложение.
Възрастните дизайнери се спогледаха.
— Господин Монфърт, вече остаряваме.
— Мадам Масо, вие ни осигурихте толкова комфортни старини… надяваме се скоро да се пенсионираме…
— Но нали още сте ангажирани в „Дом Масо“?
— Шегувате се, нали? — Старческото лице на Хайнрих се набръчка от отвращение. — Подадохме оставките си, мадам. Веднага щом научихме, че са ви изгонили.
— И не само ние. Госпожица Клодет Широн и Едуар Пегуи също напуснаха. Господин Стоктън намали заплатите на всички служители…
— Ще излагат заедно колекциите на „Мейбъри“ и на „Дом Масо“.
— Опитват се да уволнят много от елитните дизайнери на „Масо“. Лилиан Брукс — уволнили са я…
— Ако искате, можете да наемете госпожа Брукс, след като започнете да работите за нас — окуражително им се усмихна Хю. — Ние само ще ви определим бюджета. Дизайнът на моделите, материалите, всичко ще зависи от вас.
— Бижутата са едно отмиращо изкуство — разпалено заяви Софи. — Ако сега започнете да работите с нас, за година или две можете да обучите следващото поколение, да бъдете сигурни, че делото ви ще бъде продължено.
— А междувременно ще се погрижим да получите признанието, което заслужавате. Толкова години сте работили в анонимност. Нашата първа колекция ще наречем „Моделите на Брант“. — В момента Хю импровизираше, но забеляза вълнението, изписано на лицата им. Продължи смело напред. — Ще направим частна изложба в престижна лондонска галерия. И ще поканим отбрани журналисти.
— Като вашето парти за представянето на „Дом Масо“ ли? — плахо се обърна Гертруд към Софи.
Тя се усмихна.
— Мисля да бъде дори по-голямо, много по-голямо. Онова беше само тренировка.
— Дайте ми две години — помоли Хю. — И ще получите два милиона щатски долара плюс пет процента от печалбата на компанията. — Той махна с ръка към обстановката наоколо. — Ако харесвате удобствата, ще можете да си позволите много повече. Или да си наемете домашни помощници. Ще изпълняват всяко ваше желание.
— Помощници! — изсумтя Хайнрих.
Но Хю забеляза, че идеята му допада.
— Защо не? Цял живот сте се трудили за незаслужено ниско възнаграждение. Сега живеете, да речем, добре. Но защо да не поработите още известно време и да се оттеглите на върха на славата си? Защо да не бъдете истински богати? И междувременно да дадете възможност на обикновените жени да се радват на уникално красиви бижута. Няма да имитираме „Тифани“. Ще продаваме само уникални и стилни бижута, които да не изглеждат като изработени на конвейер.
— Аз… — Хайнрих облиза устни. — Бихте ли ни извинили?
Софи кимна. Той бавно стана от дивана, протегна ръка на Гертруд и двамата се отдалечиха към кухненския бокс.
Хю затаи дъх. Странно; докато изчакваше да разбере дали Софи би могла да го обикне, бизнесът с бижута изобщо не го вълнуваше, но сега, когато тя вече бе негова, бе изцяло погълнат от идеята.
Дали бе разумно? Вероятно не; първоначално бе привлечен към този бизнес от потребността да заглуши скръбта си. Сега търсеше отмъщение. Непрекъснато си припомняше злорадството на Пийт Стоктън, когато му бе изревал, че е уволнен. Четеше „Уолстрийт джърнъл“ и „Файненшъл таймс“ и следеше непрекъснатия поток от статии, които отразяваха западането на „Мейбъри“. Лоши отзиви. Неумолимо критични рецензии. Акционерите се отдръпваха. Акциите бавно, но категорично спадаха. Вече видимо личеше загубата на авторитет.