И тогава, една нощ, се случи нещо, което промени завинаги неговия живот, както и този на Од.
Беше студено и тъмно като в рог, каквито обикновено бяха октомврийските нощи в Еспу. Той се събуди стреснат и стисна здраво вълнените завивки до гърдите си. Кошмар ли бе това? Не, осъзна, че някой удряше силно по вратата.
Полицията. Може би някой е починал. Или магазинът му е изгорял. С разтуптяно сърце, избута жена си настрани, докато тя се опитваше да се вкопчи в нощната му роба, нахлузи ботушите си и хукна надолу по стълбите. Од се бе подала откъм стаята си; остана да наблюдава откъм стълбищната площадка, докато Свен внимателно открехваше вратата.
— Свен, пусни ни — плачливо се обади някой отвън. — Толкова ми е студено. Студено е…
Той зяпна. Гледката пред него бе наистина като от кошмарен сън. На прага стояха двама души, замръзнали и треперещи от студ, с посинели устни. Едва ги различи на светлината на уличната лампа. Единият бе някакъв непознат кльощав и блед младеж с прогизнало кожено палто и тъмни, пламтящи очи. А до него бе сестра му.
— Мили боже! — възкликна той. — Мили боже, Таша! Ти си жива — тук си!
Зъбите й тракаха. Свен я сграбчи в прегръдките си, после едва не се дръпна. Тялото й замръзваше и косата й бе натежала от ледени кристалчета.
— Од! — викна силно той. — Мариан! Идвайте тук! Од, напали огън. А после напълни ваната. Мариан, извади печено месо и бутилка от моето уиски. Бързо!
Докато той още прегръщаше Наташа, бледият момък мълчешком се вмъкна вътре и затвори вратата. Погледна Од и каза на много добър финландски:
— Нека водата във ваната да е съвсем хладка, иначе от измръзванията ще се почувстваме още по-зле. Огънят трябва да почака, докато се разтопим малко.
Свен отвори уста да каже нещо, после я затвори. Човекът изглеждаше като мокра гарга, кожата му бе бледа от студа, а очите му бяха кървавочервени от липсата на сън. Но говореше с такава спокойна самоувереност, сякаш бе самият кмет на града, благоволил да посети дома им.
— Кой си ти? — попита го тихо.
Таша погледна нервно непознатия, който й хвърли хладен поглед. Отговори, без да откъсва очи от нейните и без да се обърне към домакина. Едва година по-късно Свен си спомни за този миг и колко бе странно всичко.
— Казвам се Пьотр Владеквич — каза бавно.
Никога не бе имало подобна вечер в семейството им. Баща му и баба му не се надяваха да видят отново Таша. Не бяха на себе си от радост, прегръщаха я и хлипаха, благославяха Пьотр и благодаряха на боговете, които ги бяха съхранили в такова отчаяно пътешествие. Докато тя разказваше на роднините си историята на бягството им, Пьотр се обади, че пръв ще влезе във ваната. Свен си мислеше, че водата навярно му е причинила силни болки, тъй като човекът бе на ръба на хипотермията, но от банята не се чу нито звук. Донесе чисти дрехи за госта — най-хубавия си костюм и риза, — и каза пред всички, че още утре ще му купи нови дрехи.
Младежът се появи облечен в дрехите на Свен, които му бяха по-големи поне с четири номера, но мрачната му сериозност някак си възпираше усмивките у всички. Каза нещо тихичко на Таша и тя моментално се отдръпна от баща си и баба си и го последва към банята. Мариан й приготви топла нощница и халат, както и подплатени с вълна пантофи, а после се отправи към кухнята, доволна да види съпруга си толкова щастлив. Въпреки охолния им живот, Свен много тъгуваше за сестра си, а го измъчваше и тревогата за бъдещето на дъщеря им. Напоследък не се усмихваше много. Тук, в далечния север, зимата бе тягостна и тежка и трудно се намираха радостни мигове в дългите тъмни нощи. Но тази вечер, след като гостите им бяха облечени в топли дрехи и всички се събраха пред огъня, ги очакваха вино, шотландско уиски, печено месо и топли печени картофи…
Цялото семейство сега бе тук. Мариан им сервира храната направо върху коленете. Таша разказваше и зъбите й вече не тракаха, отпиваше с удоволствие от уискито и все поглеждаше ярките пламъци на огъня, сякаш това бе най-красивата гледка на света. Съпругът й започнал да пие, после да я бие и накрая я заплашвал с убийство. Пьотр, търговец от площада, се изправил насреща му, когато я ударил пред всички. Тогава банкерът заплашил, че ще извика тайната полиция. Бягството било единственият им изход, а без документи имало само един начин — да купят една стара шейна, да вземат колкото могат храна и припаси, един впряг кучета и да поемат дългото и мъчително пътуване през замръзналата пустош към Финландия.
На север от Естония пътували с влак, с откраднати пари, пазарели се и се карали с местните хора в малки градчета за сушена риба и месо, кожи и сухи шипки, много ценни заради съдържанието им на витамини. Имало и престрелка, когато един капитан от Червената армия започнал да ги разпитва. Рискували затвор и мъчения, и дори смърт сред снеговете; и последното им изпитание — дни и нощи върху впряга с кучетата хъски, дъвчели жилава и полузамръзнала храна, нарязали трупа на едно от кучетата, за да нахранят останалите, и мислели, че жестокият студ ще ги убие нощем, докато се гушели заедно с животните под коженото палто; и накрая, когато вече мислели, че ще загинат, ето че стигнали Финландия — и свободата.