Очите на Том Масо бяха като стоманени ножове.
— Не си позволявай да говориш пред мен за баща ми и майка ми. И никога повече не споменавай за госпожица Дийн. В противен случай ще съжаляваш. Сега ме чуй, имаш избор. Продай ми акциите точно в единадесет часа утре сутрин; документите ще ти бъдат изпратени по факса преди десет. Или остани на мястото си и гледай как „Масо“ фалира, а ти се разоряваш.
Том се завъртя на пети и излезе.
Джуди се постара да се върне бързо. Тя шофираше умело, но трафикът бе ужасен; наближаваше седем, а в центъра задръстването бе почти пълно. Лакираните й нокти барабаняха по волана. По дяволите! Искаше да се прибере у дома при Пиер…
Развод; дали щеше да има развод? Със сигурност трябваше да има. А после тя щеше да получи онова, което заслужава. Най-сетне! Пиер, нейната голяма любов…
За него не бе важно дори, че е имала връзка със сина му. Естествено, тя трябваше да се обади на Том… да поизглади отношенията си с него.
Можеше ли да му признае, че изобщо не е имало никакво бебе?
Не че не се бе постарала. Беше зарязала предпазните средства, стараеше се да правят секс в най-подходящите дни, но нищо. Всеки месец правеше тест и той винаги бе отрицателен.
Или пък можеше да каже, че е направила спонтанен аборт…
Не, ами ако той кажеше на Пиер? Че жена му е носела в утробата си собствения му внук? Пиер, разбира се, бе казал, че не споделя буржоазния морал, че не се шокира лесно, но кой знае, това можеше и да прелее чашата…
Ако искаше най-сетне да стане госпожа Пиер Масо, трябваше още сега да започне да поправя грешките си. Трябваше да се отърве от Том. Най-добре би било да приключи с него, да се унизи, да се помоли. Пред него и пред онази вещица Катрин.
С Том нямаше да е толкова трудно… той бе мекушав, не бе като баща си. А Софи, тя сега бе влюбена в Хю Монфърт. Сигурно щеше да се зарадва, ако Джуди реши проблема й със завърналия се съпруг, нали така!
Усмихна се. Беше на път да убеди себе си, че всичко ще се нареди идеално. Само ако можеше да се прибере у дома по-бързо!
Истинска лудост. Подаде глава през прозореца, за да види какъв е проблемът с това задръстване. Пиковият час бе отминал, не беше нормално да е така. Сигурно бе станала някаква катастрофа. И наистина успя да различи проблясващи сигнални светлини от полицейски коли на няколко пресечки по-напред, близо до улица „Салопет“…
Включи радиото. Разнесе се сладникава мелодия на Ванеса Паради от средата на осемдесетте години. Завъртя копчето и потърси друга станция.
„… топ новината ни за този час е зловещото убийство на улица «Салопет» на високопоставен бизнесмен… Полицията е отцепила района в радиус от петстотин метра и движението е задръстено чак до Сена…“
Стомахът й се сви. Улица „Салопет“ — там беше къщата на Грегоар… не можеше…
„… официално потвърждение още не е направено, но източниците на «Радио Пет» посочват, че става дума за Грегоар Лазар, главен изпълнителен директор на разтърсваната от скандали бижутерска къща «Дом Масо». Анализаторите изтъкват, че положението много прилича на убийствата във фамилията Гучи… още нямаме сведения дали има връзка между покушението и ожесточената битка за контрол над компанията, която се води в пресата между Томас Масо и компанията майка «Мейбъри».“
Изключи радиото. Оказа се доста трудно, тъй като пръстите й трепереха. Само преди час бе изпратила по факса цялата информация, която имаха в компанията за Грегоар Лазар до дома си.
До Пиер.
Не би могъл. Нима можеше? Той беше слаб, толкова изтощен…
Дали беше убил Грегоар? Заради онова, което бе сторил на Софи? Това ли бе причината?
Беше ли способен на убийство? А дали самата тя не му бе помогнала?
Изведнъж усети ужасен студ. Разтреперана, тя изтегли колата встрани и паркира до тротоара. Нека общинските власти да я вдигнат оттам. Нямаше никакво значение. Трябваше да разбере дали Пиер е още в апартамента. Не би могла да чака в задръстването, точно сега не…
Изскочи от предната седалка, зави надясно и побягна.
— Ехо? — извика тя, когато отвори входната врата. Мили боже! Нямаше никого! — Хей?
Звук от вдигане на резе — Джуди се завъртя и видя как вратата на банята се отваря и Пиер излиза оттам, загърнат с кърпа около кръста.
Тялото му бе покрито с белези. Тя потръпна.
— Джуди, по-тихо — скара й се той. — Не искам никой да знае, че съм се завърнал.
Тя затвори вратата. Не изглеждаше никак притеснен.