Том се изправи. Двамата мъже го погледнаха смаяно.
— Надявам се, че не сме били прекалено резки, сър? — деликатно вметна Ленърд Елджин. — Има и други начини, някои по-дискретни методи…
— Къде е споразумението за хонорара ви? — попита Том.
Подадоха му го; той извади от джоба на сакото си платинената писалка „Монблан“, направена по специална поръчка за него, подарък от майка му за миналата Коледа — и подписа със замах.
Адвокатите се спогледаха, по лицата им бе изписано почтително тържество.
— От банката ще ви преведат двеста хиляди лири в корпоративната ви сметка още тази сутрин — заяви Том.
Бе взел решение: това бе подходящата кантора, сега просто искаше да се махне оттук. „Аз съм човек на действието“, каза си той. Майка му трябваше да помисли добре, преди да влиза в спор с него.
— Благодарим ви, господин Масо. — Господин Елджин стисна здраво ръката му. — За нас беше удоволствие.
— Голяма чест е да работим с вас, сър — добави господин Хартфорд.
Том сдържано се здрависа и с двамата; подобно уважение му се полагаше по право.
— Естествено — каза той. — Приятен ден, господа.
За Оксфорд взе влака, първа класа. Бе установил, че английските таксиметрови шофьори просто не млъкват през цялото време, особено когато човек има нужда да събере мисиите си. Явно трябваше да се откаже от тях; това бе първата му постъпка през последните няколко седмици, която би зарадвала майка му.
Край него се нижеше пейзажът на английската провинция. Трябваше да признае, че е красиво, ако човек харесва подобни неща — хълмисти равнини, отделни туфи малки горички, едри бели овце, унесени и доволни от топлото лято. Но всичко това съвсем не можеше да се мери с френската провинция, с гордост отбеляза той мислено; нямаше я елегантността на сивите каменни стени, изисканата симетрия на сградите, педантично поддържаните морави и подредени алеи в парка на баща му; нямаше ги селата, където къщите са свободно и красиво разположени в градините си, а не скупчени една до друга. Лондон бе претъпкан, а Париж — изискан; искаше му се да се върне у дома.
Най-простият начин би бил просто да замине. Оксфорд не е някакъв затвор. Можеше да наеме носачи, да освободи квартирата си и да си намери жилище, имаше страхотни апартаменти под наем на левия бряг на Сена. Но макар да не му се искаше да постъпва според очакванията на Софи, някак не бе готов съвсем да захвърли следването. „Оксфорд“ бе сред най-престижните университети в света и макар да не си го признаваше открито, Том много се гордееше, че е приет в него. Опита се да измисли по-безопасен начин да напусне. Можеше например да се срещне със старшия надзорник и да помоли за прекъсване. За една година. Щеше да му е достатъчна, за да се възпротиви на майка си и да й попречи да пропилее наследството му. След това можеше да се върне при момичетата и безкрайните купони…
Поли щеше да е тук и след година. При мисълта за нея Том потръпна. Вярно, че бе ангажиран с други проблеми — беше направо съкрушен от тях, — но въпреки това все още мислеше за нея. Дали би могло всичко в отношенията им да се оправи? Ако се върнеше като победител, като пълноправен собственик на огромното богатство на баща си, като признат светски лъв, а не просто като пасивен наследник… Подозираше обаче, че за момиче като Поли „наследник“ не означава нищо. Как им казваха англичаните? Лентяи с попечителски фонд. За да се отърве от подобен етикет, човек трябваше да се докаже, да докаже качествата си в действие и Томас Масо бе готов да го стори. Никой не се оплакваше от момчетата на Ротшилд или Рокфелер. Пък и без това бе проява на остарели предразсъдъци едва двадесет и първата годишнина да се смята за навършване на пълнолетие. От правна гледна точка пълнолетието настъпва на осемнадесет.
Влакът спря на гарата в Оксфорд. Том бе ентусиазиран. Планът му бе готов и нямаше търпение да го приведе в действие.
В края на горчивите битки нещата щяха да се подредят според неговите намерения. Сега перспективите му изглеждаха по-светли. Налагаше се да спаси майка си от самата нея, да действа като син на баща си. И… да спечели отново Поли. Тя бе различна от останалите момичета — интелигентна, красива, дръзка. Естествено, имаше и по-добре облечени и по-деликатни девойки, но той вече се бе наситил на славата си на плейбой. След като я бе изгубил, Том започваше да си мисли, че за него съществува само едно момиче.
— Но не разбирам защо трябва да заминеш — оплака се Флора.
Пухкавата й долна устна трепереше, а очите й се насълзиха и всеки момент щяха да прокапят.
Том я погледна притеснено. Цялата тази нейна показност бе толкова дразнеща. Какво ли бе харесал у нея? Красотата й?