— Казах ти, скъпа, семейни дела — неубедително отвърна той. — Имаш ли нещо против да запаля цигара?
— Предпочитам да не пушиш… — гласът й заглъхна. Том вече посягаше към кутията. — Разбира се, ако наистина искаш…
На нейно място Поли направо щеше да го плесне през ръката и да му вземе цигарите, но Флора само хленчеше. Въздъхна, мисълта за Поли бе развалила удоволствието му. Остави кутията. И бездруго цигарата само щеше да забави тръгването му, а то бе по-належащият проблем.
— Всичко е наред — с досада каза той.
Погледна момичето — леко закръглено, доста сексапилно, с набъбнали устни и също такива гърди, тъмна коса, куп лунички по лицето и невероятен акцент. Той владееше отлично английски, но шотландският и уелският изговор направо го смайваха; както и акцентът от Йоркшир и Бирмингам; как бе възможно британците да имат толкова много различни диалекти на един малък остров?
— Ще ми липсваш ужасно — плахо се обади тя.
Том се запита дали е вярно. Макар да имаше страхотна и чувствена физика, Флора Макалистър бе доста скучновато момиче, с кротък нрав и изцяло отдадено на уроците си. Вълнуваше се истински само когато говореше за лекциите, а кой, по дяволите, се интересува от математика?
— Оставаме си приятели и съм сигурен, че пак ще се срещнем — предпазливо изрече Том.
Опитваше се деликатно да сложи край на връзката с нея. След грандиозния скандал с Джема, която също се бе разплакала, нямаше никакво желание да повтаря сцената. Сексът с Флора бе по-скоро механичен, облекчаваше физическите му потребности и задоволяваше желанията му за минутки любов; бе истинско наказание обаче да остава след това при нея, когато тялото й вече му изглеждаше не закръглено, а разплуто, и да я прегръща, докато тя спи с отворена уста и леко похърква. Да, хубаво щеше да е да приключи с всичко това.
— Мислиш ли, че можем да продължим да се срещаме? Бих могла да идвам до Франция веднъж месечно с ферибота. Ще ме вземаш от Кале — с надежда предложи Флора.
— Скъпа! — Том галантно притисна устни до пухкавата й ръка. — Ако бъдем реалисти, би било невъзможно, ти си ангажирана с уроците си и не бива да ги прекъсваш.
Флора се замисли; той знаеше, че тя се стреми към отличие, а защо не и към нещо повече. Бе споменавала за пълна стипендия.
— А и аз ще съм много зает. Само изключителната загриженост за делата на семейството ми може да ме откъсне от теб — внимаваше фалшивата нотка да не проличи в гласа му. — Може би, когато и двамата постигнем целите си, ще се срещнем отново и ако сърцата и на двама ни са свободни…
Остави фразата недовършена и за негово облекчение Флора кимна.
— Е, предполагам, че така е най-добре — с натежал глас отвърна тя. Акцентът й винаги се изостряше, когато бе силно развълнувана, което за щастие се случваше рядко. — Но ще ми липсваш, Том. Ти си по-различен — каза тя.
Той я погледна изненадано и с искрена топлота, докато посягаше за ризата си. По-различен! Естествено, че беше различен. След тези думи сякаш скучноватата Флора взе да му става по-интересна.
— Ще се видим на вечеря, скъпа — каза той и я целуна по бузата, като побърза да излезе.
Докато крачеше към стаята си, с небрежно разкопчано горно копче на ризата, за да стане ясно на всички с какво се е занимавал току-що, Том мислено се поздрави. Флора бе добро момиче, каза си самодоволно. Щеше да се обади в представителния магазин на „Масо“ на улица „Бонд“, за да заръча подарък за нея. Нещо семпло, но скъпо, може би брошка. Сети се как миналата година майка му му бе обърнала внимание на един елегантен златен накит със старинни седефени акценти и розови сапфири. Щеше да й изпрати тази брошка заедно с елегантна малка бележка: „Знак за уважението ми. До нови срещи, Томас“.
Да, щеше да се получи добре. Усмихна се доволно. Беше стилно, а за него бе абсолютно наложително да култивира стила си до нивото, подхождащо на човек със завидно богатство и собствен бизнес. Раздялата с Флора се бе оказала лесна. Надяваше се и управата на колежа да прояви същото разбиране.
— При мен са писмата от вашите преподаватели.
Господин Батърс бе старши наставник в колежа „Крайст чърч“. Том се съмняваше дали някога е мразел друг човек по-силно от него. Ученият крачеше напред-назад като същински генерал пред непокорен подчинен. Какви ли, за бога, бяха заплатите на преподавателите в Англия? Този човек една ли изкарваше и осемдесет хиляди евро годишно. И се опитваше да му нарежда какво да прави. На него, на Томас Масо, наследник на милиони и бъдещ пълновластен собственик на едно от най-големите богатства в Европа!