— След шест месеца, мосю. Дотогава разрухата ще е пълна.
Хю обаче не бе сигурен. Имаше отличен инстинкт за опасността от всякакъв вид и сега бе нащрек. Не му харесваше чутото. Никак.
Погледна през прозореца; плътната пелена от облаци под тях му подсказваше, че отвъд Атлантика ще е мрачно, но тук, високо в простора, бе ясно и слънчево както винаги. Обикновено умът му бе най-бистър в самолета — нямаше телефони, нито други разсейващи фактори.
Но днес бе изнервен. Колкото и да обмисляше събитията, не успяваше да подреди пъзела, просто не можеше да разбере смисъла им.
Край него мина стюардеса.
— Извинете.
— Да, сър? — Тя се усмихна очарователно на красивия англичанин.
— След колко време кацаме?
— Ако вземем под внимание попътния вятър, след около четири часа и половина, сър.
— Благодаря — отвърна Хю.
Пръстите му нетърпеливо барабаняха по облегалката.
— Да ви донеса ли нещо? Питие… шампанско… кафе?
— Няма нужда. — Усмихна й се учтиво. — Благодаря.
— Бих могла да ви донеса портативно видео устройство, ако никой от филмите ни не ви допада — продължи настоятелно тя; явно не желаеше да се отдалечи веднага от него.
Много момичета се омъжваха за човек, когото са срещнали по време на полет. Ето, Лиза Халъби например бе срещнала краля на Йордания и бе станала кралица. Този мъж бе толкова сексапилен с тази сурова линия на челюстта и силно тяло. „Бих могла да го накарам да се отпусне малко“, помисли си палаво момичето.
— Имате ли новия брой на „Файненшъл таймс“?
— Да, сър. Веднага ще ви го донеса.
„Само бизнес — въздъхна наум стюардесата. — Колко жалко“.
Колкото и да не му се искаше, Монфърт се почувства уморен, когато кацнаха. Изкушаваше се да отиде направо в офиса, може би да се отбие покрай магазина на „Масо“ на улица „Бонд“, но не искаше да предприема нищо, бе изтощен. Нареди на шофьора да го закара у дома, взе си вана и се пъхна в леглото.
Когато се събуди, отново премисли всичко. Беше два часът следобед и затова си приготви омлет със сирене и голяма кана кафе, прегледа вестниците и се запъти към офиса. Но най-напред се отби лично да види магазина на „Масо“. Вярваше, че е добре по възможност винаги да огледа на място, защото можеше да забележи детайл, който не би могъл да види на хартия.
Изглеждаше ужасно; магазинът „Масо“ бе насред пищното богатство и показност на главната търговска улица в Лондон, но разкошната стара фасада бе покрита с шперплат, всички прозорци бяха закрити плътно.
На входната врата обаче бе залепена обикновена малка бележка. Приведе се напред.
„Затворено за ремонт. Откриване на 14 юли.“
Четиринадесети юли, националният празник на Франция — падането на Бастилията.
Монфърт почувства как го обзема тревога, а след това го парализира и усещането за неотложна задача. Ако подозренията му се окажеха верни, трябваше да се обади на инвестиционните банкери и на борда. Щеше да има нужда и от фирма за връзки с обществеността в сферата на финансите. Нямаше време за губене, нито миг.
И трябваше да замине за Париж. Незабавно.
Двадесет и първа глава
— Мосю Томас Масо — обяви икономът.
— Томас! — Баба му, облечена в мека копринена рокля, стана и протегна тънките си ръце към него. — Толкова се радвам да те видя.
— Аз също, бабо — сърдечно отвърна той.
Пое си дълбоко въздух и се отпусна. Заля го вълна на облекчение — отново говореше на френски, бяха го представили подобаващо, като човек с тежест в обществото; всичко в къщата на възрастната вдовица бе както бе очаквал; а баба му бе елегантна както винаги, абсолютно въплъщение на изискана дама.
Сякаш последните няколко месеца изобщо не се бяха случвали. Къщата бе истинско топло убежище за него.
— Сядай — подкани го Катрин Масо. — Ще пийнем нещо освежително. Може би чай?
Той поклати глава.
— Твърде английски навик.
Тя се усмихна.
— Разбира се, скъпи. Тогава кафе и петифури.
Откакто бе пораснал, Том бе изгубил влечението си към сладките неща, но и за миг не би му минало през ум да противоречи на старата дама. Баба му спазваше официалния етикет и въпреки думите й, в отношението й към него личеше известна резервираност, определена дистанция в начина, по който му говореше; но днес бе склонен да смята това за достойнство. Възрастната жена не се бе променила ни най-малко. Баща му винаги бе ценял високо достолепната си майка, винаги се бе гордял с нея. Само ако можеше и майка му да й подражава — тогава нямаше да има нужда да прави онова, което се канеше да направи.
— Чудесно звучи. Благодаря — каза той.
— Ела по-близо до мен.