Баба му потупа със слабата си ръка шезлонга до себе си и Том покорно се приближи и седна до нея.
Беше с лека рокля от шоколадовокафява коприна, украсена на деколтето с кремава дантела, носеше гривна на „Масо“ — големи лунни камъни, обковани в двадесет и четири каратово злато; а на ушите й проблясваха перлени обеци, естествено, клипс; поколението на баба му не харесваше пиърсинга. Ухаеше на „Виолет дьо Парм“ както винаги. Катрин използваше неизменно този парфюм още от времето, когато беше малък. Приготвяха го специално за нея на улица „Фобур сен Жермен“ и сега уханието предизвика мили спомени у него. Том стисна ръката й.
— Скъпа бабо — каза й развълнувано, — нали няма да ми се караш, задето напуснах „Оксфорд“?
Възрастната жена наклони леко глава.
— „Оксфорд“ е грижа на майка ти, скъпи — отвърна хладно.
Том усети неодобрението й. Почувства се някак подкрепен в намеренията си.
— Твоята съдба е обвързана с имението на баща ти тук. Не в някакъв си английски град сред прашни книги — заяви Катрин.
— И с компанията на татко — внимателно добави Том.
Катрин въздъхна.
— Не знам дали ще остане нещо от компанията, Томас. Ще трябва да се задоволиш със замъка. Разбира се, тук има достатъчно занимания за един млад човек, имението трябва да се управлява, паркът да се поддържа, а и езерото изисква грижи, трябва да се зарибява всяка година. Освен това да се наглежда прислугата… — леко поклати глава. — Надявах се, естествено, да те видя как работиш заедно с баща си в „Дом Масо“, когато се завърне; или да продължиш делото му, ако не се върне. — Сви рамене безпомощно. — Но както вървят нещата…
Появи се една от камериерките с кафето и петифурите и ги сервира на масата. Том си взе една от миниатюрните пастички. Макар че апетитът му се бе изпарил напълно, все пак се притесняваше да не разтревожи баба си.
— Какво имаш предвид? — попита той, когато момичето излезе. — Мама едва ли е нанесла много вреда. Минали са само няколко месеца.
— Значи не си чул?
Избледнелите очи на Катрин се взряха през високите прозорци към парка, отвъд който се виждаше замъкът.
— Вероятно не бива да казвам нищо — измърмори тя, без да го погледне. — Положението е деликатно, между майка и син…
Том преглътна; устата му бе пресъхнала.
— Бабо, ако има нещо нередно, умолявам те да ми кажеш. Компанията е моя в крайна сметка. — Гневът обагри страните му. — Или поне трябва да бъде.
— Е, това е вярно. — Баба му го погледа няколко секунди, после сведе поглед към скута си. — Изглежда, че майка ти е уволнила хората, които баща ти е назначил. Въвлякла е компанията в съдебни дела. Затворила е бижутерийните магазини не само във Франция, но и по целия свят.
Том пребледня.
— Шегуваш се…
— Ще ми се да беше шега, скъпи.
Той пусна ръката на баба си, скочи и започна да крачи из стаята. Катрин го наблюдаваше напрегнато.
— И… с какво основание? Какво обяснение е дала за подобни действия?
— Никакво — отчетливо произнесе Катрин. — Не казва нищо на пресата. „Дом Масо“ е заобиколена от слухове и спекулации. Цял Париж говори за това.
Том усети как му призлява. Бе по-зле и от очакванията му. Зарадва се, че е действал така бързо, макар и вероятно не достатъчно бързо.
— Бабо, трябва да те помоля за услуга — сериозно каза той.
— Има и друго, скъпи мой.
Том направо зяпна. Как би могло да има и още?
— Опасявам се, че тези прибързани действия от страна на майка ти може да са провокирани от нещо… ами… доста неприятно.
Том познаваше достатъчно добре баба си, за да разбере, че има предвид нещо наистина драстично. В устата на Катрин това наистина бяха силни думи.
— Продължавай — каза той със спокойствие, каквото един успяваше да си наложи.
— Имаше слухове… всъщност нещо повече от слухове, опасявам се, че… как да се изразя… че е имала връзка.
Той я погледна слисано.
— Какво?
— Връзка с главния изпълнителен директор на компанията. Мъж, когото баща ти сам е избрал и назначил на поста.
— Но… но… — Том усети, че заеква, но не можеше да го преодолее. — Това е отвратително. Не може да е истина. Тя никога не би…
— Майка ти е убедена, че баща ти е мъртъв — меко каза Катрин. — Трябва да го имаш предвид. Сигурна съм, че е убедила в това и директора. Нали разполага с онзи лист хартия…
Том бе окаменял от шока. Направи немощен опит да се съвземе.
— Опасявам се, че е самата истина — неумолимо продължи Катрин. — Прислугата обича да клюкарства, както знаеш. Много пъти го е канила на гости в замъка… ходила е също и в неговия дом… били са доста близки, доколкото разбирам.
— Довела е любовника си в дома на баща ми? — повтори Том. Болката от предателството бе непоносима.