— Никога — отсече Том. Гласът му леко потрепери. — Никога. Докато не видя тялото му.
Катрин кимна доволна и продължи полека нататък. Беше обута в направени по поръчка заострени обувки с големи катарами, много старомодни, които скърцаха върху чакъла. Баба му бе толкова крехка и той се опасяваше, че и най-лекият бриз би могъл да я събори. Но когато заговореше, гласът й бе като стомана.
— Задачата ни е да те представим като човек, заслужаващ уважение — каза тя. — Отсега нататък трябва да се държиш като мъж, Томас; нищо казано, нищо сторено от теб не бива да накърнява достойнството ти.
Подминаха един разкошно разцъфнал храст повет и завиха обратно към къщата.
— В хотел ли си отседнал?
— Да — отговори той, изненадан от въпроса.
— Вземи си апартамент; скъпо и престижно жилище — каза тя. — Аз ще поема разходите. Ти не си гост в Париж, не си турист. Обади ми се следобед, когато си намериш нещо, ще говоря с Фош. — Усмихна му се сияйно. — А след това — продължи мило — двамата с теб ще излезем на вечеря.
— Някъде, където ще ни видят много хора.
— Точно така — кимна Катрин. — Бързо се учиш, скъпи мой.
— Вярвам, че отговаря на търсенето ви, мосю, нали така? — Брокерът на недвижими имоти кимна и нетърпеливо потри длани. — Едно от най-изисканите ни жилища… истинско бижу. Вие, естествено, разбирате от подобни неща. — Човекът се засмя на собствената си шега, но момчето, наследникът Масо, мълчеше безизразно. — Бихме могли да ви представим и други оферти, ако тази не отговаря на вкуса ви — побърза да добави той. — Няколко други… може би искате нещо по-съвременно?
Том се обърна и погледна дребния мъж.
— И това ще свърши работа, мосю. Разбрах, че баба ми вече ви е предплатила, нали?
Искаше да приключват. Постоянното раболепно хихикане и шеги на брокера му се струваха неуместни.
— О, да, това е уредено.
— Имате ли някакви документи, които трябва да подпиша?
Човекът направо щеше да се спъне в желанието си да му угоди.
— Не, не, мосю. Във вашия случай това не е необходимо. Много добре познаваме „Дом Масо“. Жилището е ваше.
— Отлично.
— Може би ще го отпразнуваме с питие. — Извади бутилка шампанско. Том хвърли бърз поглед на етикета — „Мойе“, не беше от добра реколта и не бе никак стилно. — С комплиментите на агенцията, мосю, да го отворя ли?
Том отказа:
— Не, благодаря — отвърна той разсеяно и хладно.
Лицето на мъжа помръкна; най-сетне схвана намека.
— Много добре, мосю; оставям ви визитката си. Ако има още нещо, което бих могъл да направя за вас, каквото и да било…
— Благодаря. Приятен ден — бързо му пожела Том.
Засрамен, агентът остави шампанското, което висеше доста унило в ръката му, на малка масичка, измъкна визитна картичка и я сложи до бутилката. После се усмихна мазно-услужливо за последен път и излезе от апартамента.
Том огледа мястото с примирение. Както вече бе казал на човека, щеше да му свърши работа. Луксозен апартамент от деветнадесети век, с четири спални и два салона, в бароков стил; напълно обзаведен с истински — макар и не особено ценни — старинни мебели; беше на престижен адрес на левия бряг на Сена и имаше прекрасна гледка към реката. Наемът бе двадесет хиляди евро месечно и беше напълно приемливо временно жилище.
Но безличието на апартамента го потискаше. Това не бе собственост на „Масо“; никак не приличаше на Шато дез Етоал. Той беше тук, защото майка му го бе принудила; беше го прокудила от дома му, от наследството му.
Баба му… е, да, наистина. Тя го бе изненадала. Усещаше се стаена стомана в старото й тяло и той почти изпита съжаление към майка си. Макар че тя сама си бе навлякла всичко на главата, Том си даде тържествено обещание, че ще й даде възможност да излезе с достойнство от положението.
Опита се да повдигне поне малко настроението си. Отново беше във Франция, поне това бе хубавото в случая. И може би в края на краищата всичко щеше да се нареди. Щеше да потуши скандалите около майка си и да поеме мястото си начело на „Дом Масо“. Може би нямаше да срещне никаква съпротива, щом се появи на сцената.
Приближи се до прозорците и се загледа към уличното движение и реката, която проблясваше в златно и червено под лъчите на залеза. Може би всичко щеше да се нареди както трябва…
Но нещо в него се съмняваше в това.
Двадесет и втора глава
Отначало Софи се шокира от онова, което откри. Беше много, много по-сериозно от просто дребни корпоративни измами; бе по-сериозно от това да хване Грегоар Лазар и директорите от борда с ръце в кацата с мед. Ставаше дума за загуби, за бездействие и некадърност в почти всички отдели на фирмата. Едни и същи служители, които не се страхуваха от уволнение, стояха на местата си години наред и след като Пиер го нямаше, а Лазар не се интересуваше, упадъкът на компанията бе постоянен и неспирен.