Всяка година след смъртта на Пиер приходите бяха спадали, пазарният дял бе намалявал, а цената на акциите не се бе променяла. Колкото повече научаваше, толкова повече разбираше, че акциите им не са напълно обезценени само защото анализаторите не им бяха обърнали специално внимание.
Непрекъснато се бяха обръщали към банките за още и още кредити и сега ги притискаха да започнат с редовното им изплащане. Дълговете им бяха преструктурирани вече неведнъж. Софи нямаше склонност към технически разсъждения, но се учеше бързо. Умът й бе остър, макар характерът й да бе благ, и колкото повече се стараеше да разбере положението, толкова повече доказателства за некомпетентност откриваше. Писма, доклади, отчети за продажбите, банкови извлечения, сухите и точни цифри, лишени от емоции върху хартията, разказваха една потресаваща история; голямата компания „Дом Масо“ се сриваше в праха.
Ако трябваше да признае истината, вече бе на ръба на провала.
Първото, което предприе, бе да си намери компетентни съветници. Джуди Дийн й бе голяма подкрепа. Тя даде на Софи списък с ръководители, които според нея бе добре да се сменят. Имената бяха доста; Софи уволни всички до един. Мосю Жил Керуал, шефът на Джуди в отдел „Връзки с обществеността“ бе сред първите.
Нае независими адвокати и счетоводители и започна светкавична ревизия. Всяка среща потвърждаваше извода: „Дом Масо“ бе на ръба на банкрута.
Софи си казваше, че ако се замисли прекалено много над това, вероятно ще се ужаси. А нямаше време за страхове. Трябваше да спаси компанията — заради себе си и заради сина си.
Все още имаха активи, „Дом Масо“ имаше какво да предложи. Гениални и ниско платени дизайнери на бижута; магазини на най-добрите места; връзки с доставчиците на „Де Биърс“; договори с независими доставчици на най-добрите скъпоценни камъни в света. И разбира се, шепа хора, на които можеше да се довери.
С изключение на последното, именно към тези активи се стремеше Хю Монфърт. Те превръщаха „Дом Масо“ в апетитна хапка за поглъщане. Само след три месеца щеше да се състои общото събрание на акционерите и Софи знаеше точно какво ще се случи; щеше да изтече информация за разрухата зад привидно стабилната фасада на сградата им. Цената на акциите щеше да падне драстично. Хю Монфърт щеше да направи примамлива оферта на минимална цена, да погълне „Масо“ за джобни пари, да се превърне в истински герой, мислеше си тя горчиво; а наследството на сина й щеше да бъде осакатено, докато делото на живота на съпруга й щеше да бъде заличено завинаги.
Нямаше да го допусне. Бе твърдо решена. Щеше да спаси компанията, да се пребори с Монфърт; да върне на „Дом Масо“ предишната слава и да остави на Том онова, което Пиер бе искал.
Онова, с което трябваше да започне, както във всяка подобна ситуация, бе да намери доверени хора.
Последният отчет й бе представен в понеделник сутрин. Когато затвори тънката синя папка, Софи вече бе решила какво ще прави.
Вдигна телефона и се обади на рецепцията.
— Добро утро, мадам.
— Селин — каза Софи, след като погледна в списъка на служителите на бюрото си, — би ли дошла за момент в кабинета ми, моля.
Долови бързото поемане на въздух от другата страна — момичето бе уплашено. Но каза с покорен тон:
— Разбира се, мадам.
Обноските на рецепционистката определено се бяха подобрили значително след онзи първи ден и Софи бе мила с нея, винаги й се усмихваше и я поздравяваше с „Добро утро“. Още преди да уволни Грегоар, бе забелязала благодарност и искрена радост в очите на момичето.
На вратата се почука учтиво след по-малко от минутка.
— Влез — обади се Софи.
Селин Бусе, рецепционистката, влезе в кабинета плахо и застана пред нея със сведени очи. Беше с елегантна семпла рокля в цвят пепел от рози и същата жилетка, нежни перлени обеци и обувки на равна подметка. Софи забеляза, че косата й е прибрана строго във френска плитка, маникюрът й бе в бледорозово, веждите — идеално оформени. Веднъж бе споменала пред Селин, че облеклото е също толкова важно, колкото и обноските за човека, който стои на рецепцията, и оттогава момичето се стараеше да се облича добре в рамките на ограничения си бюджет.
Софи оценяваше усилията й. Селин очевидно се опитваше да даде своя принос. Което съвсем не можеше да се каже за поне половината вицепрезиденти в тази компания.
— Моля, седни — покани я тя.