Момичето седна, отвори уста да каже нещо, после размисли.
— Не се тревожи. — Софи й се усмихна. — Не те викам, за да те уволня.
Тя издиша с облекчение. На Софи й се стори, че дори забелязва сълзи, напиращи в очите й. Спомни си паниката на Селин в онзи първи ден, когато си бе помислила, че ще бъде уволнена; как я бе умолявала, че се нуждае от парите.
— Имам да свърша много работа тук, Селин. — Погледна през прозореца на кабинета си, бившия кабинет на Грегоар, към разкошната улица „Трико“, огряна от лятното слънце. — И нямам много време.
— Ние… всички ли ще изгубим работата си, мадам? — заекна момичето.
— Защо мислиш така?
— Някои от момичетата разправят, че компанията ще бъде ликвидирана — нервно отвърна Селин — и всички ще бъдем освободени.
Софи се скова.
— Момичетата грешат. Всеки, който иска да работи усърдно, ще има място тук. Но не искам ти вече да си на рецепцията.
— Надявам се, че не съм ви засегнала отново, мадам.
— Не. Имам нужда от асистентка. Някой, на когото мога да се доверя. И който не е свързан с предишното ръководство.
— Аз ли?
— Отговаряш на това описание, нали?
Пъстрите очи на Селин се отвориха широко.
— Определено, мадам, не съм свързана с ръководството. Не съм свързана с никого — откровено продължи тя. — Аз просто отговарям на телефона.
Софи се усмихна.
— Добре. Значи си назначена. Заплатата ти ще бъде двадесет и две хиляди евро.
Лицето на момичето светна от изумление.
— О, мадам! Благодаря ви. Аз мога да работя на компютър…
— Ще трябва да идваш много рано. Започваме работа точно в осем. И няма да си тръгваш преди шест часа.
— Няма проблем, мадам. О, благодаря ви, мадам.
— Първата ти задача е да намериш ново момиче за рецепцията.
— Познавам подходящ човек — уверено заяви Селин след секунда размисъл.
— Тогава веднага щом тя се настани на рецепцията, ти ще се качиш при мен.
На вратата отново се почука и Джуди Дийн надникна вътре.
— Софи, здравей — каза тя. — Уредих среща с дизайнерите, както искаше. Ще дойдат днес в единадесет часа. Както и всички служители на „Връзки с обществеността“.
— Отлично.
Софи се усмихна на приятелката си. После забеляза, че младата Селин Бусе също гледа втренчено Джуди, с изражение, което не й се понрави; беше студено и леко презрително. Изпита моментно неудобство. Надяваше се Селин да не се окаже от онези момичета, които не обичат да работят за други жени.
— Джуди Дийн е новият старши вицепрезидент, отговарящ за рекламата и връзките с обществеността, Селин — хладно я представи Софи. — Сега тя ръководи един от най-важните отдели в компанията.
— Да, мадам — отвърна Селин и незабавно извърна поглед към Софи.
— Ако мадмоазел Дийн иска да се свърже с мен или да се срещне с мен, нейните обаждания са с приоритет пред останалите. И очаквам да й оказваш пълно съдействие. Ясно ли е?
Джуди се усмихна сковано.
— Съвсем ясно, мадам — покорно се обади Селин. — Винаги ще бъда на разположение да ви услужа, мадмоазел Дийн — обърна се тя към Джуди.
Американката кимна; Софи бе доволна.
— Значи ще те видя много скоро, Селин. Сега можеш да вървиш — каза тя.
Момичето стана и бързо излезе от кабинета.
— Имаш ли свободна минутка? — попита Джуди.
Софи й се усмихна.
— Чу какво наредих на новата си асистентка.
— Благодаря. — Джуди се приближи и седна пред нея. — Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?
Софи се облегна в креслото си.
— Давай.
Джуди се усмихна. Но Софи забеляза, че изглежда напрегната. Въпреки повишението и съответното увеличение на заплатата у Джуди имаше някаква крехкост; около очите й личеше умора, която и най-добрият грим не можеше да прикрие, а в поведението й личаха напрежение и скованост, които я караха да изглежда сякаш не на мястото си.
Облеклото й бе просто перфектно подбрано, но Софи смяташе, че и то допринася за общото впечатление, което американката оставя. Джуди Дийн винаги изглеждаше така, сякаш е слязла от корицата на списание „Ел“, но именно в това бе проблемът: сякаш се стараеше прекалено.
Всичко у нея бе по последна мода. Носеше най-новата чанта, най-актуалните обувки за месеца и в резултат изглеждаше така, сякаш е облечена от моден стилист. Според Софи личеше, че влага прекалено много усилия.
Днес бе облякла рокля от последната колекция на „Макс Азрия“ от копринен жоржет в морав цвят, с кокетни много къси ръкави, подплатата бе лилава, а край деколтето и подгъва имаше розов кант. Много игрива лятна дреха, но Джуди много грижливо я бе комбинирала с лилави затворени обувки на нисък ток и малка изискана чантичка, модел от това лято на „Коуч“ в бледосиньо, и носеше голям аметист във формата на сърце, който се спускаше дълбоко в деколтето й. Обеците й бяха висулки със син топаз — камък, който бе достатъчно евтин, за да може Джуди да си позволи приличен размер; беше с розов руж на скулите и бял молив, за да освежи очите си; всичко у нея бе внимателно подредено. Сякаш се обличаше по каталог, всичко бе комбинирано прекалено добре. Когато я погледна, се запита дали тази жена някога се отпуска.