Естествено, трябваше да се среща със Софи. Да вижда ежедневно венчалната й халка. Да гледа как Софи заема мястото на собственик, мястото на Пиер. Пиер, любовта на живота й, мъжът, който пет пари не даваше за плахата си съпруга. Това бе горчивата истина, която далеч не ставаше по-приятна с времето. Всеки ден, в който Софи Масо се появяваше тук, безукорно облечена, ненатрапчиво елегантна, отстояваща правата си, бе просто поредният ден, в който нещо вътре в Джуди умираше.
От друга страна, тя знаеше, че никога не бе имала подобен шанс. Глупавата разглезена богаташка всъщност я харесваше. От всички хора, присъстващи в живота й, именно Софи й даваше възможност да си отмъсти на онези, които я бяха пренебрегвали, обиждали, шушукали зад гърба й, подценявали професионално. Тъкмо с помощта на Софи най-сетне се бе отървала от Жил и най-накрая самата тя ръководеше отдела. Софи й бе осигурила заплатата, която Грегоар само й бе обещал и после не й бе дал. Беше прекрасно и че вече не се налагаше да търпи подигравателните погледи на останалите служители. Сега от нея се бояха. И Джуди тържествуваше с новата си власт.
Но дори и тържеството й бе примесено с горчивина. Толкова дълго се бе стремила да оглави отдела, а сега, когато това бе факт, изобщо не я вълнуваше. Как да се радва, че е директор на отдел „Връзки с обществеността“, след като Софи разполагаше с цялата компания? Какво удоволствие би могъл да й носи постът старши вицепрезидент, след като съпругата на Пиер бе председател на борда?
Мразеше Софи. Мразеше я включително за това, че й бе помогнала да постигне мечтите си точно в момента, в който те се бяха превърнали в пепел.
Все още не беше наясно какво точно да направи. Но знаеше какво иска. Пари — много пари, дял от богатството, което всички останали явно получаваха. А също и власт; не просто да е директор на някакъв отдел и да докладва пред Софи. Нямаше да има мира, докато Софи Масо не започнеше да я уважава като равна. Не, поправи се Джуди, трябваше да я превъзхожда. Нямаше да се задоволи с нивото на някаква си глупачка, която се бе омъжила за пари; жена, която бе имала Пиер до себе си толкова много години и нито веднъж не го бе допуснала в сърцето си.
И накрая, естествено, искаше отмъщение. Прекалено дълго бе преглъщала унижения, за да обърне и другата буза. Стига толкова; никой повече нямаше да изпитва съжаление към Джуди Дийн.
Сега Софи се канеше да разкрие плановете си. И тогава Джуди щеше да реши какво да прави с тях.
Но имаше чувството, че нещо на хоризонта се очертава — имаше един човек, който определено би се заинтересувал от каквато и да било вътрешна информация за компанията.
Хю Монфърт.
Двадесет и трета глава
Хайнрих Брант седеше до съпругата си Гертруд и се опитваше да прикрие нервността си.
Залата бе застлана с дебел ръчно тъкан килим в тъмносиньо, а стените бяха боядисани в нежно порцеланово синьо. Върху дългата маса бяха подредени вази с кремави и розови рози, които придаваха на помещението много свежест с цветовете си и ухаеха силно. Пред възрастната двойка, както и пред всеки от ръководителите, насядали около масата, имаше чаши с прясно изцеден лимонов сок с лед. Всички детайли бяха грижливо подготвени, така че обстановката да е приятна. Но това не му помагаше особено.
Хер Брант не искаше да е тук. Двамата с Гертруд живееха скромно в едно малко селце близо до Венген в Швейцария; наблизо нямаше много ски писти. Така избягваха тълпите туристи през зимата, а през лятото бе истинско вълшебство. Луксозната им къща бе избрана с много любов и купена с хонорарите от двадесет години дизайнерска работа, отдадена на бижутата на „Дом Масо“; не желаеше да я напуска. Единственият компромис от страна на двамата Брант към модерния живот бе тяхното студио, в което скицираха новите модели — работилницата бе долепена до къщата и в нея имаше факс. Когато се налагаше да се свърже с Париж, предпочиташе да използва този начин.
Но слабата и строга на вид американка, облечена в скъпи дрехи, им се бе обадила и бе настояла да дойдат. А Гертруд посъветва да не отказва. Двамата трябваше да са спестили повече пари, но пък най-голямата им дъщеря се бе омъжила и искаше апартамент в Женева, а Ханс, синът им, си беше наумил, че трябва да защити магистърска степен по бизнес администрация в „Харвард“.
Това струваше пари. Много пари.
Хайнрих знаеше само, че „Дом Масо“ е загазила здраво и има вероятност чековете му да престанат да идват. Това го притесняваше. Вече бе на шейсет и пет. Коя друга фирма би наела дизайнер на компания, която е на път да фалира? „Харвард“ отпадаше, а апартаментът в Женева трябваше да се ипотекира повторно. Благодареше на Бога, че поне къщата в планината бе изплатена изцяло и нямаше дългове.