Новините явно бяха лоши. Хайнрих погледна жена си със зачервените си очи. Острият й поглед обхождаше залата, преценяваше ситуацията, както бе направил и той. Въпреки всички предложени удобства — имаше и допълнителна маса с кафе, топли кроасани, плодове и сладкиши — никой не изглеждаше спокоен. Мъжете и американката седяха на местата си напрегнати също толкова, колкото и самият той. Вероятно и те се притесняваха за пари. Но пък кой ли не се притесняваше?
Бе разбрал, че са настъпили промени, след като ръководството на компанията бе поела вдовицата на основателя на фирмата. Хайнрих мразеше промените, особено когато го засягаха лично. Стисна с набръчканите си ръце чашата с лимонов сок и отпи притеснено. Напитката бе вкусна, но би предпочел глътка шнапс.
Вратата се отвори и влезе млада жена. Всички станаха и той предположи, че това е мадам Масо. Красива жена, тъмнокоса и елегантна; Гертруд и преди двадесет години не бе изглеждала толкова хубава. Беше с втален черен костюм, който подчертаваше слабото й, но с приятни извивки тяло; риза от сатен в цвят слонова кост и два реда едри перли — той веднага оцени, че всяка е с големина най-малко четиринадесет милиметра — блестящи и великолепни.
Мрачният му поглед леко се поотпусна. На дясната й ръка имаше един-единствен скъпоценен камък, пръстен с рубин, шлифован като изумруд от четири карата, прозрачен и невероятно чист. Беше модел на съпругата му; бяха го изработили преди около дванайсет години. Много добре помнеше камъка. И двамата бяха съгласни, че би било престъпление да съсипят такъв ценен екземпляр, като го допълнят с други акценти. Дори и най-чистите диаманти не биха могли да подсилят красотата на подобен рубин.
Каза си, че ако предстои да бъде разорен, поне ще го чуе от жена с вкус.
— Моля ви, не ставайте — каза тя и всички се отпуснаха обратно на столовете си. — Няма да продължи дълго. Ще ви изложа накратко плановете ни за „Дом Масо“, а после мадмоазел Дийн ще се заеме с оформянето на своята стратегия за това как най-добре да ги представим пред медиите.
Обърна се и погледна право към Хайнрих.
— Хер и фрау Брант, голяма чест е да ви посрещна тук.
— Не ни оставихте възможност за избор, госпожице — отвърна Гертруд, но Хайнрих я побутна здраво в ребрата.
— Благодаря ви за обръщението „госпожица“, но не го заслужавам вече близо две десетилетия — поправи я вдовицата с очарователна усмивка. — И съжалявам за причиненото ви неудобство. Но вие двамата сте сърцето на „Дом Масо“ и всичко онова, което планираме да възродим.
Последва смаяна тишина.
— Значи не сте ни повикали, за да ни уволните? — дрезгаво попита Гертруд.
— Да ви уволня? — Тя поклати тъмнокосата си глава. — Уважаема госпожо, защо, за бога, бих направила такова нещо? Вие сте най-ценният актив, който тази компания притежава.
Гертруд се поколеба; Хайнрих изпод очи забеляза как тя се мъчи, но не успява да потисне навика си да говори прямо.
— Четох, че компанията е пред провал. Решихме, че сигурно ще искате да ни замените с по-млади, модерни дизайнери. От онези, които нанизват цитрин и жълти диаманти върху телена мрежа. И други подобни щуротии — презрително обясни тя.
Софи Масо се усмихна.
— Не, в никакъв случай. „Дом Масо“ не продава боклуци.
Джуди Дийн се обади:
— Именно боклуците се продават добре.
— Това важи за клиентите на „Мейбъри“ — отвърна Софи. — Не и за нашите.
Джуди се усмихна насила.
— Ако ми позволиш да изтъкна, Софи, много трудно бе да накарам „Ел“ и „Инстайл“ да отразят нашите колекции. Дори и бижутата ни.
Софи Масо само наклони глава.
— Разбира се, та ние не продаваме на читателите на „Ел“. Нито е редно да се опитваме.
Тя се приведе напред, опря длани върху масата и прикова погледите на всички в залата.
— Докато съпругът ми беше в неизвестност — Джуди замря, но Софи не го забеляза, — „Дом Масо“ е изгубила душата си. Развили сме някои допълнителни дейности, но без успех. Модният отдел е истински срам за нас.
Някои се опитаха тихо да възразят.
— Нашите бижута са отстъпили част от пазарния си дял на „Тифани“, „Картие“ и най-вече на „Мейбъри“. Но ние сме различни от всички тях. Залагаме на индивидуалните модели много повече, отколкото го правят в „Тифани“ или „Картие“. Моделите ни са по дизайн на Хайнрих и Гертруд и се изработват от опитни майстори. Те са уникати — запазена марка. Цените ни го доказват. — Погледна Джуди. — Опасявам се, че сме насочвали рекламата си не там, където са нашите клиенти. Ние сме висша мода в бижутата и независимо какво ще правим в бъдеще, в настоящия момент е важно да си върнем клиентите. — Замълча за миг. — Те обаче няма да се върнат към „Дом Масо“ в сегашното ни положение — занемарени магазини с нископлатени служители, които нито обичат бижутата, нито се гордеят с работата или с вида си. Моделите са струпани един до друг, красотата им не се подчертава и следователно не би могла да се оцени. А запазената ни марка е обезценена от някакво подобие на модна линия, която никой не купува и носи.