— Но промяната ще отнеме години — настръхна един от ръководителите на отдели.
Софи поклати глава.
— Нямаме на разположение години, мосю.
— За да се реформира модният отдел? Да се намерят нови дизайнери… да се похарчат средства за реклама…
— Закривам модния отдел, още сега — с равен глас заяви Софи.
Човекът примигна.
— Не можете.
— Мога. От девет часа тази сутрин решението ми е в сила.
Джуди се задави с лимоновия си сок.
— Но… но това са активи. Цялата стока. Колекциите. Трябва да ги продадем, да намерим купувач…
— И да се появят на пазара с името „Масо“? Това ще обезцени бижутата ни.
— Това е нелепо! — викна Джуди, изгубила контрол над себе си.
Замисли се за всичките си непосилни старания, за мъките и труда, които бе хвърлила за тази глупава марка. За безкрайните обаждания до Ню Йорк, за подкупите за модните журналисти на дефилетата в Милано и Париж, дори и в Лондон — никое дефиле не бе прекалено маловажно за нея, когато се опитваше да спечели известност за марката.
И за какво? Софи Масо съсипваше всичко.
— Джуди — обади се Софи, — нека те попитам. Ти би ли носила тези дрехи?
По-младата жена преглътна тежко. Беше принудена да отговори отрицателно.
— Нито пък аз. Вчера отидох в „Мезон дьо Лиз“, за да си направя прическа. — „Мезон дьо Лиз“ бе един от най-скъпите и престижни модни салони в Париж; Джуди спестяваше средства, за да отиде там веднъж в годината и да оформи прическата си, която после поддържаше в по-евтини салони. Сега само кимна. — Беше пълно с хора — безмилостно продължи Софи. — Видях тоалети на „Прада“, „Версаче“, „Ричард Тейлър“, „Клоуи“… и нито една дреха на „Масо“. Нито дори чанта.
— Банките няма да ви позволят да ликвидирате тези активи — обади се един от мъжете.
— Нямат избор. Дали са пари назаем на компанията, а не на конкретно звено в нея. А и заемите не са дължими поне още три месеца.
— Вече получавам обаждания от банкерите ни — настоя той притеснено.
— Тогава можете да ги уверите, че ще се издължим навреме — спокойно каза Софи.
— И как планираш да си върнем основните клиенти? Или поне това, което смяташ за наши основни клиенти? — попита Джуди.
Софи ги подкани:
— Бихте ли погледнали екрана, дами и господа.
Затъмни осветлението в залата и взе дистанционното на апарата. Джуди чу тихо щракване и екранът се изпълни с един-единствен образ.
Вторачи се в него. Долови приглушените въздишки на всички присъстващи.
— С това се занимавах през изминалите няколко седмици — каза Софи. — Дизайнерите на магазините работеха заедно с мен тайно; ще ме извините, но не исках плановете ни да излязат наяве преждевременно.
— Много е красиво, мадам — обади се един от мъжете и в мрака се разнесоха тихи аплодисменти.
Ревност завладя Джуди, ужасна ревност и гняв. Почувства се замаяна. Беше благодарна за мрака в стаята; стисна здраво ръце в скута си и кокалчетата й побеляха.
Погледът й бе прикован от огромния фотос на представителен магазин на „Дом Масо“. Би трябвало да е някой от тях… Но интериорът бе неузнаваем. Нямаше ги големите стъклени витрини, бежовия мокет, слабото осветление. Вместо това стените бяха в много деликатен копринен оттенък на розовото; касите на витрините бяха в тревистозелено, а настилката на пода бе от полиран дъб. От тавана струеше мека, сякаш естествена светлина от вграденото осветление; витрините вече не бяха покрай стените, а групирани по пет или шест на няколко места в залата. Безличната им бежова подплата бе сменена с мастиленосиньо кадифе, върху което всяко отделно бижу блестеше; дори и от разстоянието, от което бе направена снимката, можеше да се различи всяко колие, всеки пръстен. Навсякъде имаше мраморни колони, от които се спускаха водопади от свежи рози, бледозелени увивни растения, нежни розови и сини цветове. Ефектът бе изключително женствен, флорален, скъп.
Джуди бе запленена. Моментално й се прииска да иде да си купи нещо.
Софи отново натисна копчето. В кадър се появиха мъж и жена, безукорно облечени. Жената бе в класически костюм на „Шанел“ от туид, в розово; мъжът носеше строг тъмен костюм, който според Джуди бе шит по поръчка.