А след това, най-сетне, щеше да поеме контрола над живота си. Щеше да съсипе „Дом Масо“, заедно с всичките си мъчители.
— Добро утро, Джуди.
Софи Масо я поздрави с делова усмивка, която страшно дразнеше Джуди. Само след една среща със служителите и домакинята вече си въобразяваше, че е завършила магистратура по бизнес администрация в „Харвард“.
— Здравей — отвърна кратко.
— Изглеждаш прекрасно тази сутрин — отбеляза Софи.
— Ти също — излъга Джуди. Според нея Софи изглеждаше уморена; черната рокля и сако, които бе избрала, само подчертаваха бледостта на лицето й, а нямаше и перли, които да смекчат ефекта. — Знаеш ли, смятам, че няма защо да даваме изявление пред пресата.
— О?
Софи се облегна на стола си и въпросително повдигна едната си великолепно оформена вежда.
— Да — уверено заяви Джуди. — Твоята стратегия се основава на лукса, на висшата мода. Мисля, че едно изявление в пресата ще я принизи.
— Може би имаш известно право.
— Бих могла да информирам печатните издания след събитието.
— Звучи ми добре.
Естествено. Едно изявление за пресата трябваше да бъде одобрено от Софи; трябваше да звучи позитивно. За разлика от отровата, която Джуди изсипваше в жадните за информация уши на своите връзки в списанията и вестниците: неофициални слухове за разходи и пилеене на средства, за налудничавите прищевки на една разглезена жена, която бе уволнила около триста души — хора, които изхранваха семействата си с тази работа…
— Кажи ми какво мислиш за това — подхвърли Софи.
Подаде й тежък плик през бюрото. Въпреки волята си, Джуди бе любопитна.
— Какво е то?
— Мостра на покана. В момента ги доставят лично на всеки от получателите в цял Париж — четиристотин от най-аристократичните дами в града. Страшно богати и само от най-добрите семейства.
Джуди кипна вътрешно. Да не би собственият й отдел да действаше зад гърба й?
— Кой ти даде списъка с имената? — попита небрежно.
Софи сви рамене.
— О, всички са в бележника ми, нали разбираш.
— Естествено — съгласи се Джуди, мразейки я от все сърце.
— Познати на Пиер — продължи Софи.
Това съвсем влоши нещата.
Джуди отвори плика, запечатан с червен восък, върху който бе запазеният знак на „Масо“ с орела и диаманта. Вътре имаше картичка от твърд кремав картон, върху която с релефен черен шрифт бе отправена любезна покана към барон и баронеса Дьо Шантий да ги удостоят с присъствието си. Имаше и малка кутийка, опакована в бледозелена мека хартия, изпъстрена с дребни фигурки на орли в златно. Върху малка картичка, надписана ръчно с красив калиграфски почерк, бе изписано името на мадам баронесата.
— Това е новата ни опаковъчна хартия — обясни Софи. Звучеше по детски развълнувана според Джуди. — Харесва ли ти?
— Много е хубава.
— Отвори я.
Джуди покорно махна картичката и разгърна хартията. Отвътре изпадна нещо бляскаво; беше брошка — красиво бижу, оформено като листо в наситения, почти оранжев цвят на двадесет и четири каратово злато; небрежно-елегантно и семпло. Джуди се възхити на изработката; не би могло иначе. На гърба на брошката имаше деликатно скрита малка халка, така че да може да се превърне във висулка на колие.
Дизайнерската идея предвиждаше стотици начини да се носи този модел. По традиционния начин — на ревера, или върху шапка; да придържа шал на „Хермес“ или пък по-екстравагантно — върху самата периферия на шапката или на колана. Беше прелестно и много практично бижу.
— И… си изпратила на всяка от тези дами двадесет и четири каратова златна брошка? — невярващо възкликна Джуди.
Софи кимна гордо.
— Естествено, не всички получиха златен лист. Семейство Брант направиха двадесет различни модела; всяко бижу бе изработено в лимитирана серия от двадесет екземпляра. Всеки модел е свързан с природата. Имаме пчели, лилии, рози, луни, слънца, рибки…
Джуди се насили да изрече:
— Всичко е класика.
— Абсолютно. Мисля, че лебедът е моят фаворит.
— Страхотни покани — едва отрони Джуди. Устата й бе пресъхнала. — Колко струват?
Софи потръпна.
— Направо не е за казване.
„О, как бих искала да го чуя“, мислено възкликна Джуди.
— Предполагам, че всеки има своите малки тайни — небрежно подхвърли тя. — Но Софи… всичко това сигурно струва страшно много.
— Човек трябва да похарчи, преди да спечели много. — Погледът на Софи Масо бе решителен. — Компанията бе на ръба на провала.