„И според мен ти току-що я побутна напред“, заключи вътрешно Джуди.
— Питах се, Софи… имам страхотно силна мигрена днес.
— О, много съжалявам.
— Би ли имала нещо против, ако се прибера за няколко часа?
— Тръгвай — кимна Софи. — Когато си отпочинеш, имаме нужда от теб.
— Благодаря. — Ръката на Джуди се поколеба над брошката. — Мога ли да задържа това за известно време? Би могло да ни е полезно за рекламата.
— Задръж я — позволи Софи. — Това е само мостра. На баронеса дьо Шантий изпратихме жребец. Тя има прекрасни коне.
— Чудесно — не можа да се сдържи Джуди. — Наистина много мило.
Обърна се и излезе от кабинета на Софи.
А тя се замисли за миг, че нещо не е съвсем наред е това момиче. Може би работеше прекалено много. Но нямаше как иначе, поне засега. Бъдещето на „Дом Масо“ бе заложено на карта.
След бала… тогава щеше да даде на Джуди заслужена почивка.
Стиснала здраво брошката в ръка, Джуди изскочи от офис сградата. Погледна бегло момичето на рецепцията — невзрачна брюнетка — и му нареди да прехвърля всички обаждания за нея директно на Мари. След което се измъкна на улицата под ярките слънчеви лъчи. Тук бе свободна.
Извади слънчевите очила от чантата си и спокойно завъртя колана на жилетката си. Забеляза отражението си във витрината на отсрещната аптека — красив и строен силует и това й подейства окуражително; одобрителните погледи на жените по улицата я сгряваха също като топлите слънчеви лъчи.
Тръгна към левия бряг на реката и повика такси.
— Хотел „Крийон“ — каза тя. — Бързо!
Беше едва осем и трийсет. Софи бе дошла рано. С малко повече късмет плячката й щеше все още да е там.
Хю Монфърт погледна графика си за деня. Госпожа Пърси му го бе изпратила по факса точно в седем. Бе му предложила и тя да дойде в Париж, но той не смяташе, че е нужно, поне засега. Трябваше да остане някой и в офиса в Лондон. А и бездруго, ако наистина се наложеше, можеше да я повика и тя да пристигне само след няколко часа.
Първата му среща за деня бе след двадесет минути. Екипът на отдел „Сливания и нови придобивки“, пристигнал направо от Бостън, нанасяше последни корекции в офертата му. Монфърт щеше да прегледа за последен път маркетинговата стратегия и след това „Дом Масо“ щеше да се превърне в тяхна играчка.
Всичко вървеше добре. Радваше се на чудесен апетит и бе поръчал богата френска закуска — кифлички, кафе, прекрасна пушена шунка, малки сиренца; струваше му се доста разточително да погълне толкова храна на закуска, но се наслади на всяка хапка. Хотелът разполагаше с отлична фитнес зала и басейн; още на зазоряване бе направил няколко дължини, след което бе потренирал на машината за гребане и бе завършил с няколко серии на тежести. Сега мускулите му бяха приятно загрети, а ендорфините от тренировката се смесваха с удоволствието от кафето и храната; както вероятно и от очакваната битка.
Все още имаше някои неизвестни променливи в уравнението, като например пълната липса на информация какво точно планира Софи Масо. Луи Метре бе ударил на стена; все трябваше да се случи някой ден. Но като се замислеше, май се притесняваше излишно. Акциите на „Дом Масо“ падаха катастрофално и по груби сметки на мадам вдовицата й оставаха по-малко от три месеца. Какво ли изобщо би могла да постигне за този срок?
Сега главната му грижа бе бързината. Трябваше да направи офертата си, преди ниските цени на акциите да привлекат вниманието на по-големи и по-алчни купувачи от „Мейбъри“ — „Фортунов“, „Тифани“ или може би някоя от големите американски вериги.
Отмести таблата със закуската и погледна през прозореца. Прекрасен ден; ясно небе, чист въздух. Хю пое дълбоко въздух. Усещаше миризмата на плячката и гонитбата бе към края си.
Съзнателно си наложи да се зарадва. Предпочиташе да не мисли за празнотата, която почти сигурно го очакваше от другата страна на победата.
Телефонът звънна.
— Хю Монфърт.
— Добро утро, сър — обади се рецепционистката на безукорен английски. — Една млада дама е дошла да ви види. Казва се госпожица Джуди Дийн.
Джуди Дийн? Не си спомняше да има жени в екипа на Лоуъл Епстайн.
— Попитайте я от коя компания е — предпазливо се обади той.
— Разбира се, сър. — Последва кратка пауза. — Казва, че работи в „Дом Масо“.
„Виж ти, виж ти“, каза си Монфърт.
— Помолете я да се качи, моля — каза той. — И предайте на господата във втора заседателна зала, че съм бил задържан. Могат да започват и без мен.
— Разбира се, сър.
Почака минута-две, чу почукването на вратата и с искрено любопитство покани посетителката: