Озърна се наоколо и моментално се впечатли.
Монфърт бе посетил няколко магазина на „Масо“ преди година. Този нямаше нищо общо с тях. Целият бе пълен с цветя — ароматни каскади в пастелни тонове; всъщност не изобщо цветя, а само рози. Възхити се на полирания дървен под, на новите витрини, на тъмносиньото кадифе и осветлението, на служителите; всичко излъчваше богатство и женствено очарование.
— Добро утро, сър.
Млада жена в розов костюм на „Шанел“ тъкмо се бе появила безшумно до него. Не беше голяма красавица, но както Хю забеляза, бе с изключително добре поддържана външност. Имаше малка златна брошка — чисто злато — табелка с името й, изписано с релефни букви „Клодет Широн“. Монфърт искрено се възхити. Служителите бяха облечени в „Шанел“, а служебните табелки с имената им бяха истински бижута — двадесет и четири каратови.
— Мога ли да ви помогна с нещо тази сутрин?
— Мисля само да разгледам — отвърна Монфърт.
В магазина вече имаше още десетина клиенти; четирима само разглеждаха, а другите тъкмо приключваха с покупките си. Забеляза също опаковъчната хартия и панделките. Достолепна възрастна дама, която току-що бе платила за избора си, се приближи и той забеляза, че торбичката с покупката е от бледорозов сатен, щампиран със златното лого на „Масо“.
— Чудесно, сър. Моля, повикайте ме, ако имате някакви въпроси.
Госпожица Широн му се усмихна и се отдалечи безшумно.
Въпроси? Имаше стотици. Кой бе свързан със създаването на този великолепен имидж? Би искал веднага да наеме фирмата. А за офертата му бе по-важно да разбере и колко е струвало всичко това.
Доближи една от стъклените витрини, в която бяха изложени няколко огърлици. За разлика от продуктите на неговата марка, тук нямаше серийни бижута; всяко бижу бе уникална изработка. Нямаше и етикети с цени.
Дали това не бе лудост? Безметежно харчене на пари по прищявка на „една разглезена глупачка“, както се бе изразила журналистката? Може би Софи Масо просто задоволяваше страстта си към интериорния дизайн с чужди пари?
Наведе се да разгледа отблизо бижутата.
Бяха групирани по стил. Най-близката до него витрина предлагаше дръзки цветове и стилове, докато съседната, която бе на няколко стъпки от него, проблясваше в по-дискретните тонове на сребро и лунен камък; опали, платина, перли и циркони.
Тези модели бяха по-съвременни. Хю ги разгледа с възхищението на ценител и познавач. Леко му напомняха за произведенията на Джийн Шлумбергер, големия майстор на двадесети век; яркозелени цаворити, комбинирани с виолетов танзанит; жълти сапфири и изумруди; коралови нишки, свързани с диаманти и риолит в огърлица, която напомняше за океанското дъно. Имаше много блясък и лукс, но ненатрапчив лукс; цветовете контрастираха, но не си противоречаха взаимно. Пожела да има всяко от тези бижута. Жалко, че нямаше до себе си жена, на която да ги подари. Веднага прецени, че жълтите сапфири и изумрудите биха подхождали прекрасно на Джорджи; носеха толкова пролетно настроение, също като нарцисите, показно красиви, но с известно пренебрежение към догмите, което бе знак за добър вкус.
Отиде към другия край на залата. Брошки. Те бяха като Пепеляшка за съвременното бижутерско изкуство; много малко модни къщи вече правеха хубави брошки. Младите клиентки просто не ги носеха.
Но „Масо“ явно не се интересуваше от по-младите.
Един бърз поглед го увери, че тук има повече брошки, отколкото каквито и да било други бижута. И то какви брошки: животни, цветя, плочки, геометрични форми; по нещо за всеки вкус, макар и не за всеки джоб, както забеляза. Монфърт се възхити на изобретателния вкус на дизайнера — аквамарин, перидот и диаманти в стил ар деко; сюрреалистична комбинация между слонова кост и жълт берил; розов топаз, малки перлички и гранат върху една роза; лунни камъни с акценти от аметист; звездата на Давид, изработена с котешко око и рубини, много необичайна комбинация; зелен турмалин, шлифован като брилянт, обкръжен от хризопраз и тюркоаз, обкован в черно злато.
Почувства се привилегирован, даже окрилен, че може да види подобни произведения да се продават. Такива съкровища определено принадлежаха на някой музей.
Имаше една класическа брошка във формата на пауново перо в средата на витрината. Монфърт кимна доволен: тази далеч не бе направена от някой прохождащ в бижутерийното изкуство майстор. Знаеше, че би трябвало да запази посещението си в тайна, да не се набива на очи. Но не можа да се сдържи. Вдигна очи и потърси с поглед момичето, което го бе посрещнало.
То стоеше до един щанд и мигновено улови жеста му. Бързо се приближи с леко потракване на токчетата си по дървения под.