— Какво можете да ми кажете за тази брошка? — попита Монфърт и я посочи.
— Имате отлично око, мосю. Това е изработено от един от дизайнерите ни в чест на брошката перо на „Тифани“, в която е вграден диамантът „Брънсуик“ и която е била представена на изложението през хиляда осемстотин седемдесет и шеста година в Америка.
— Голямото изложение във Филаделфия.
Тя се усмихна.
— Познавате добре историята, мосю.
— Но това не е жълт диамант — отбеляза Монфърт и кимна към прелестния искрящ скъпоценен камък в центъра на перото.
— Не, мосю. — Момичето замълча, тъй като бе ясно, че господинът би искал сам да отгатне.
— Няма дълбочината на жълт сапфир. Но не е и берил. Мисля, че е много чист цитрин с необичаен лимонов оттенък.
Клодет наклони леко глава.
— Господинът е напълно прав. Затова пък по-малките камъни, които очертават диамантите наоколо, са жълти сапфири.
Хю въздъхна от удоволствие.
— Великолепна е.
— Интересува ли ви закупуването на бижуто?
— Определено — каза той.
Нямаше представа защо, освен че бе изключително красиво и искаше да го има.
— Цената му е деветдесет и пет хиляди евро.
— Скъпо — отбеляза той.
— Да, мосю. Но уникално. — Клодет се усмихна. — Използвани са над шестстотин камъка — точно както при оригинала. За разлика от оригиналното бижу обаче, тук дизайнерът е използвал и други цветове, освен жълто; сапфири, изумруди, рубини, императорски топаз и перидот, както и бели диаманти, които оформят голяма част от бижуто. Това според мен изтъква качеството му на изделие, което отдава почит на оригинала, а не е обикновено копие.
Хю кимна.
— Ако стилът ви допада, мосю, мога да ви покажа други, по-малки модели, които да отговарят на вкуса ви и които са под петнадесет хиляди.
— Не, точно тази ми харесва. Опаковайте ми я, ако обичате.
— Разбира се, мосю.
На лицето й не се изписа удивление, че господинът прави толкова скъпа покупка. Внимателно извади брошката от витрината и я занесе до щанда, където друг също толкова добре облечен служител — този път мъж — ловко я опакова в мека като коприна хартия и синя панделка, след което я постави в розова кутийка за бижута. Брошката проблясваше върху сатена и Хю доволен си каза, че вероятно е най-красивото нещо, което притежава.
Написа чек, който госпожица Широн прие, без да погледне.
— Много благодаря, мосю Монфърт — каза тя.
Той сепнато вдигна глава. Дори не бе погледнала написаното от него, което означаваше, че го познава. Внезапно осъзна, че романтичният му импулс бе доста глупава постъпка. Пресата много щеше да хареса историята. Човекът, който се опитва да изкупи акциите на „Масо“…
— Госпожице… — подхвана той.
— Всичко е наред, мосю — тихо го увери тя. — В „Дом Масо“ съблюдаваме абсолютна поверителност относно клиентите си. Всички клиенти. Без изключение.
— Благодаря ви, госпожице Широн. — Хю се поколеба. — Ако мнението ми има някакво значение за вас, трябва да ви кажа, че днес останах силно впечатлен.
Тя леко кимна с глава.
— Господинът е много любезен, но вероятно е добре да отправите комплиментите към отговорното лице.
— И кое е то?
— Мадам Масо, разбира се — каза тя.
Отби се за обяд в малко кафене, закътано в странична уличка. Не беше от заведенията с лъскава фасада и менюто на витрината бе само на френски. Хю правилно предположи, че ще получи превъзходна храна. Поръча вино, половин кана наливно червено вино от домашната изба — със земен аромат и много приятно — а после патица с портокалов сос и пържени тиквички, а за десерт — ябълков сладкиш. Всичко бе изключително вкусно; месото бе крехко и сочно, но същевременно хрупкаво препечено откъм коричката, зеленчуците бяха съвсем пресни, а сладкишът — лек, ухаещ на масло, без да е прекалено сладък. Мястото бе пълно с хора, но Хю нямаше нищо против. Храната го очарова, а и бездруго искаше да е сам.
Госпожица Широн се бе погрижила за доставката на брошката в хотела му с инструкции да бъде прибрана в сейфа. Монфърт не се притесняваше, че някой може да го ограби на улицата; бяха се опитвали на два пъти досега — веднъж в Ийст Енд в Лондон и веднъж в един опасен квартал на Лос Анджелис — и двамата му нападатели си бяха тръгнали със счупени кости и разбити носове. Но знаеше, че днес е разсеян, и не искаше да се притеснява, че може да я забрави някъде.
Повтори си наум, че всичко върви по вода. Отзивите в пресата, реакцията на акционерите. Сякаш всичко идваше на мястото си. Каквато и информация да му предлагаше сексапилната американка, не мислеше, че ще му е нужна.