Трябваше само да изчака акционерното събрание и „Масо“ щеше да бъде в ръцете му.
А след това… какво след това?
Предпочете да не се замисля над отговора на този въпрос. Отпи последна глътка от чудесното домашно вино, после повика сервитьора и помоли за чаша кафе и сметката. Мъжът веднага му донесе черно кафе, също много хубаво — прясно сварено и ароматно, а не престояло в кана, както напоследък предлагаха кафето в много от големите ресторанти. Сметката бе смешно малка; Хю остави бакшиш, равен на половината сметка.
Излезе на улицата, като едва се измъкна от разточителните благодарности на сервитьора. Тъкмо минаваше такси, което намали ход заради тясната улица, и Хю го спря.
— Добър ден — поздрави той. — Улица „Трико“, ако обичате.
Вярваше на инстинктите си, а в момента те му подсказваха да се срещне със Софи Масо.
Софи вдигна телефона. Новата й секретарка я търсеше. Селин се бе оказала безкрайно благодарна и усърдна служителка, която не проявява капризи. Софи бе доволна от нея; не бе имало повторен инцидент след непочтителния й жест спрямо Джуди Дийн.
— Да, Селин?
— Мадам… — Гласът на секретарката бе притеснен. — Мадам, дошъл е да ви види един човек. Но не знам дали вие бихте искали да се срещнете с него.
— Има ли уговорена среща?
Да не би да бе забравила за някоя среща с хер Брант? Или някого от експертите по скъпоценни камъни?
— Не, мадам. Тук е… господин Хю Монфърт.
Софи подскочи на стола си.
— Задръж малко, Селин.
Монфърт? Какво да прави сега? Беше проява на арогантност, невероятна наглост от негова страна да се появи в офиса й и да очаква да го приеме веднага. Може би трябваше да нареди на Селин да извика охраната и да го изхвърли на улицата.
Не, естествено, че не можеше така. Трябваше да го приеме. Иначе би могъл да проглуши пресата. Щяха да последват нови злостни писания, от онези, които Джуди явно не можеше да спре.
На бюрото й имаше табличка с писма. Отговори на поканите за бала. Засега имаха само един отказ, от херцогиня дьо Невер, която бе попитала не е ли възможно вместо нея да дойде дъщеря й. Софи се замисли дали да не ги скрие някъде. Балът в крайна сметка бе нейното тайно оръжие.
Но отново се отказа. Това не бе в стила на „Масо“, стил, който се мъчеше да наложи.
— Покани го да влезе — каза тя в телефонната слушалка.
Докато чакаше, отиде до огледалото; старинна вещ, в което можеше да се огледа в цял ръст, чудесно запазено, от деветнадесети век, донесе го от замъка. За нея винаги бе много важно да оставя добро впечатление, защото Пиер го бе искал. А сега то бе много важно и за бизнеса.
Каза си, че все още изглежда добре. Днес бе с костюм на „Роберто Кавали“ — вталено сако и леко разкроена пола с плохи, допълнен с копринена риза на „Прада“ в метално сиво; носеше и колие с висулка на „Масо“ в стила на австро-унгарската империя — сини като метличина сапфири и розови асиметрични перли, обковани с филигранно злато. Беше пищно бижу с определени елементи на ислямско влияние, затова го бе допълнила с обеци от семпли златни топчета и не носеше никакви други бижута, освен венчалната си халка.
За пръв път бе дошла на работа със свободно пусната коса. Изглеждаше някак секси и това й допадаше. С времето бе започнала да се чувства малко по-дръзка; бе изоставила затворените обувки на нисък ток и сега експериментираше с високи и тънки токчета, които променяха походката й и караха да се чувства по-млада и по-самоуверена. Налагаше се сама да се справя. Нямаше го Грегоар Лазар, към кого да се обърне за помощ.
— Влез — извика тя, когато на вратата се почука.
Монфърт влезе и леко се поклони.
— Би трябвало първо да се обадя — започна той. — Много мило от ваша страна, че ме приехте без предизвестие.
— Заповядайте, седнете — покани го Софи и сама зае мястото си, решена да не губи време в празни любезности.
Огледа го преценяващо. Хю Монфърт бе точно такъв, какъвто го помнеше: самоуверен, красив — всъщност невероятно красив. Но не в традиционния захаросан вид. Лицето му бе мъжествено загрубяло и изглеждаше уморено; беше със стегнато мускулесто тяло, движенията му бяха прецизни и контролирани, което мнозина смятаха за изнервящо. Включително и тя.
Въпреки това признаваше, че изглежда много привлекателен. Ако човек си пада по по-грубия тип мъже. Софи никога досега не бе харесвала такива. Широката силна челюст и мускулестите ръце й напомняха за баща й, който бе грубиян; вярно, никога не я бе удрял, но това не бе единственият начин да държиш някого в подчинение.
Пиер Масо и Грегоар Лазар бяха съвсем различни. Високи, слаби, много взискателни към облеклото си, с класически черти — някак успокояващи на вид.