Единственият английски детайл във вечерята бе добавен по негово настояване — шоколадови бонбони от „Карбонел и Уокър“. По-хубави просто не можеха да се намерят нито в Париж, нито в Брюксел, а Том, противно на пуризма на баба си, държеше да има най-доброто. Френското, естествено, обикновено бе най-доброто. Но понякога и англичаните правеха хубави неща. Като например шоколадови бонбони. И жени.
И сега, след като по-възрастните си бяха тръгнали, баба му се бе заела да го запознава с цяла редица безлични девойки от доброто общество. Не му помагаше дори и ако си ги представеше без дрехи.
— Прекрасно парти — каза Луиз Татен.
Том отново се поклони леко.
— Надявам се, че сте се забавлявали. Много се радвам, че се запознахме, Жорж. Бихте ли ме извинили за миг?
Престори се, че не забелязва хапливия поглед на Катрин и избяга в другия край на стаята. Какъв смисъл имаше всичко това? Имената влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Вече се бе появил в обществото — бе постигнал целта си; новият Масо беше тук, истинският наследник на Масо, за да поеме контрола. Баба му бе поканила отбрани журналисти от клюкарските колонки на вестниците; още на сутринта новината щеше да се появи навсякъде в пресата. После трябваше да намери някои от директорите, да очарова банкерите; битката щеше да е между него и „Мейбъри“ и Том искаше да се залавя за работа.
Точно в момента обаче му се щеше да се задоволи просто с едно питие.
Пухкава сервитьорка се въртеше около някакъв разглезен наследник на предприемач в сферата на недвижимите имоти. Том й кимна рязко и тя се запъти към него, понесла леденостудено отлежало „Пол Роже“. Взе си висока чаша и едва устоя на изкушението да я глътне на един дъх и да грабне втора. Тук бе невъзможно — твърде много свидетели бяха наострили уши и очи.
— О, мосю Масо.
Някакво момиче се присламчи към него. Беше „моделски“ тип, от онези, които „Вог“ наемаше, защото имат „интересно“ лице: дребни черти, заучено изражение на светско отегчение от живота и прекалено слаба фигура. Том си спомни с копнеж за Поли — за смеха и за пищните й гърди. Но това само помрачи още повече настроението му, затова се утеши с глътка шампанско и се опита да си спомни името на девойката.
— Наричай ме Том, моля… — и пробва с надежда: — … Хариет.
— Минет — поправи го тя и лицето й помръкна.
— Точно така, Минет — усмихна се той.
— Да… с нетърпение очаквам партито на майка ти — каза Минет. — Ще бъдеш ли там?
Том отчаяно се мъчеше да си спомни поне нещо от многобройните представяния, които му се бяха струпали напоследък. Минет… да, тя беше — Минет Рукс, дъщеря на банкер и съпругата му — италианска принцеса.
— Какво парти?
— О, нали се сещаш, в петък. В представителния магазин на „Дом Масо“. За отпразнуване на новото му откриване.
Момичето се усмихна; зъбите й бяха в лошо състояние, вероятно от киселините, които се отделяха при непрестанното повръщане, с което поддържаше тялото си слабо. Поли винаги се наслаждаваше на храната си. Поли.
— Не съм се срещал с майка ми, откакто се върнах в Париж миналата седмица. Но възнамерявам да го сторя. Съмнявам се, че ще ида на това парти.
Смяташе, че се е измъкнал много дипломатично. Налагаше се да отстрани майка си, но все пак бе добър син, помисли си самодоволно. Не би позволил цял Париж да ги смята за смъртни врагове. След като майка му заемеше полагащото й се място у дома, щяха отново да се върнат към нормални взаимоотношения. Или поне горе-долу нормални; никога нямаше да й прости това, че бе обявила баща му за мъртъв.
— Но това е големият триумф на „Дом Масо“. Така поне се говори.
— Само приказки. „Масо“ отново ще тържествува, естествено, след като аз поема компанията.
Чипото носле на девойката се набърчи смутено.
— Значи не ти организираш партито, така ли?
— Двамата с майка ми имаме дребни разногласия — сдържано заяви Том. — И пак бих помолил да ме наричаш Том. — Искаше да смени темата. — Харесва ми брошката ти — отбеляза той.
Върху роклята от кадифе в цвят охра, която стоеше прекалено свободно върху кльощавото й тяло, момичето бе сложило много елегантна брошка от двадесет и четири каратово злато: изящно изработен рак, стиснал искрящ огнен опал в щипките си. Наситените ръждивооранжеви цветове на бижуто подхождаха на роклята; комбинацията бе много удачна.