Очите й се разшириха.
— Но тя е на „Масо“ — възкликна тя. — Майка ти ми я изпрати. Е, изпратила е по една на всеки от поканените. Не като моята. Но също брошка. Различна за всеки.
Том се поколеба.
— Нека да изясним нещо, Минет — подхвана той. — Майка ми е изпратила оригинално бижу на „Масо“ на всеки, когото е поканила на партито, така ли?
— Точно така. — Момичето се усмихна и отново му показа лошите си зъби. — И знаеш ли, Том, всички са просто очаровани…
Призля му. Значи скъпата му майчица превръщаше бижутата на „Дом Масо“ в евтини промоционални артикули? Том бе сигурен, че баща му ще се обърне в гроба… не, не биваше да мисли така; щеше да побеснее. Когато се върнеше у дома.
— Предполагам, че са доволни да получат безплатно истинско бижу на „Дом Масо“ — хладно отсече той. — Дали акционерите ще одобрят подобно прахосничество, е съвсем друг въпрос.
— Значи… няма да дойдеш?
Девойката наистина бе адски глупава.
— Извини ме — сковано каза той и се отдалечи.
Катрин се бе настанила царствено в едно кресло в другия край на салона. Около нея се бяха скупчили няколко младежи и тя доста разпалено им обясняваше нещо, докато размахваше великолепното си ветрило от слонова кост. Очите й блеснаха, когато Том приближи, стиснал здраво чашата си с шампанско, сякаш бе спасителният му пояс.
— О, ето те и теб, скъпи. Мислех, че сме те изгубили съвсем.
— Извинявай, бабо. Разговарях с Минет Рукс.
— Очарователна млада дама — поклати усмихнато глава баба му.
— Том, мадам Катрин тъкмо ни разказваше за баща ти — пропя Марго дьо Фортюни. — За първото му ателие на улица „Д’Агусо“. И за първото му бижу, брошката с орела, стиснал диамант.
Том омекна.
— Великолепна е. Все още е най-великото произведение на „Дом Масо“.
Сега този модел бе превърнат в запазения знак на компанията; от майка си знаеше, че баща му е откупил брошката на невероятно висока цена от частната колекция на една от испанските принцеси и сега тя се пази в стъклена витрина в стария салон на баща му в замъка.
— О, аз харесвам всички модели на „Масо“ — угоднически заяви Луиз Татен.
— Аз също — усмихна се и Жюли Хеберж, млада баронеса. — Брошката, която майка ти ми изпрати с поканата за партито, е просто очарователна, уверявам ви. Паяк, изработен от чисто злато с много мънички очи от черен кехлибар…
Том кимна.
— Чула ли си за това парти, бабо?
Катрин го погледна спокойно.
— Разбира се, скъпи. Цял Париж знае за него.
— Ясно.
Очевидно тя не бе счела за нужно да го осведоми.
— Канех се да ти спомена за него тази вечер, да те помоля за съвет какво да облека. — Катрин се обърна усмихнато към заобиколилите я млади хора. — Том съветва старата дама за тоалетите, за да не се изложа пред хората.
Последва искрено хорово несъгласие с думите й.
— Какво да облечеш ли? Но нима ще отидеш? — попита Том толкова шокиран, че забрави за салонната дискретност.
Катрин го изгледа втренчено.
— Разбира се, че ще отидем, скъпи — отвърна му меко. — Това е твое парти. След като компанията е твоя. Точно така искаше баща ти.
Най-сетне остана сам около един след полунощ. Елен Дюлок, брюнетка с апетитни форми и дъщеря на магнат от издателския бизнес, направо му се бе хвърлила на врата и му бе предложила услугите си в леглото, но за пръв път Том не се интересуваше от подобно нещо. Умът му сега бе прекалено ангажиран. Имаше нужда да остане сам, а и тя бе полупияна, а той предпочиташе трезви момичета. Но пък имаше хубави гърди; може би щеше да й се обади на другия ден.
След като баба му си тръгна с лимузината и последните гости си взеха довиждане, служителите на кетъринговата фирма, която се бе погрижила за всичко на вечерята, почистиха много бързо и безшумно; двадесет човека бяха ангажирани със задачата и само след петнайсет минути апартаментът му бе в същия безукорен вид, в който го бяха заварили при пристигането си.
Голямо облекчение. Естествено, в замъка нямаше да има нужда да се тревожи за подобно нещо. Просто щеше да се оттегли в библиотеката, в някой от салоните, в кабинета на баща си или в някоя от кухните; където пожелае всъщност, и просто щеше да изчака слугите да изчистят всичко на сутринта. В апартамента обаче нямаше този лукс.
Влезе в блесналата от чистота кухня и посегна към кафеварката; предвидливо бяха заредили различни марки безкофеиново кафе. Том избра ямайско кафе „Блу маунтин“ и добави малко сметана. Взе си и две сиропирани пастички; сладките хапки и плътният аромат на кафето му подействаха успокоително.
Беше леко притеснен. Всъщност доста. Какво бе намислила баба му? Да се срещне с майка си за пръв път след пристигането си на партито? И да се сдърпат? Това би могло да съсипе партито, без съмнение; и още по-лошо — определено щеше да навреди и на репутацията на „Масо“. Да накърни семейното име. Катрин едва ли би могла да цели подобно нещо. И все пак бе убеден, че на това парти баба му изобщо не се кани да отдели и минутка от времето си за майка му.