Том не би могъл да е толкова суров. Вярно, поведението й бе скандално, но това бе съвсем отскоро. Сигурно беше изпаднала в някаква криза на средната възраст или нещо подобно. Откакто баща му бе изчезнал, майка му бе самото въплъщение на изискана дама, поддържаше в ред домакинството в замъка, организираше изискани партита и не вършеше нищо неподобаващо на положението й в обществото. Според него всички тези години на образцово поведение от нейна страна заслужаваха известно уважение. Тя трябваше да бъде върната в правия път. Разбира се, това трябваше да стане с необходимата доза респект.
В остарелите и зачервени очи на Катрин обаче съзираше злоба, която го притесняваше.
От друга страна, тя имаше право. Той не биваше да остава настрани от партито. Именно той, а не майка му, щеше да контролира „Дом Масо“. След три години щеше да получи всичките си акции, включително и значителния дял, който сега управляваше тя.
Да остане настрани означаваше да се признае за победен. Означаваше да легитимира заграбването на компанията от нейна страна.
Значи решено: щеше да отиде. Но нямаше да прави сцени. Трябваше да поговори за това с баба си.
Взе чашата си от тънък лиможки порцелан и отиде до прозореца; дори и в този среднощен час долу по улицата минаваха доста автомобили и прорязваха меката нощ с острите си халогенни светлини. Париж бе модерен град, кипящ от живот, пълен с пари. Именно тук баща му се бе издигнал от мястото си на беден чирак в бижутерско ателие, който едва свързва двата края, като поправя часовници и коригира размера на пръстени, до основател на могъща империя. На велика марка. Баща му бе искал Том да продължи делото му като негов наследник и единствено дете, а майка му, която нито ден през живота си не се бе борила за нещо, сега разрушаваше всичко.
Страхуваше се от това парти. Вероятно сблъсъкът с майка му би бил неизбежен. Обичаше я, но сега от все сърце я винеше, задето го принуждава да минава през това изпитание.
Цялата история му звучеше безумно екстравагантно. Да изпрати безплатно бижута на „Масо“ на стотици хора! И това в добавка към изключително скъп ремонт на магазините и ликвидиране на модното подразделение. Е, на акционерите сигурно вече им бе дошло до гуша. Щеше да остави майка си да се наслади на последното си тържество, а после идваше акционерното събрание и всичко щеше да приключи.
Налагаше се много бързо да порасне. Първо да съгради наново империята на баща си. А след това да се опита да сплоти отново семейството.
Двадесет и седма глава
— Тялото Христово — обяви отец Сабен.
— Амин — отвърна Софи.
Тя отвори уста, младият служител задържа подноса под брадичката й, а старият свещеник благоговейно й поднесе нафората. Софи се изправи и се върна на мястото си на пейката; светото причастие бе приключило, тя отново коленичи и се опита да се помоли.
Днес обаче й бе трудно. Загледа се в гладкия дървен под, който бе излъскан от стотиците години, през които богомолците от паството бяха коленичили и се бяха молили тук. Тъмните дървени пейки бяха доста тесни за телата на хората от двадесет и първи век, но никой не се оплакваше; бяха красиви, както и цялата малка църквичка.
Софи впери очи в бронзовата статуя на Светата Дева над олтара и се опита да се съсредоточи, да отправи благодарността си за Светото тайнство. Но Девата само стискаше здраво сина си; притискаше го до себе си, сякаш никога не би го пуснала.
Образът на майчината любов от статуята изпълни очите й със сълзи и тя се извърна. Том беше тук. В Париж — при онази нахална стара вещица! Катрин. Но не, не биваше да я нарича така — не бе християнско. Стегна се и обърна поглед към красивите витражи, където имаше прекрасно изображение на света Жьонивиев.
— Нека се помолим — прикани ги отец Сабен.
Софи въздъхна и се изправи на крака. Отецът довърши последните молитви, помоли ги да сведат глави и им даде Божията благословия. Веднага щом произнесе последното „амин“ и разпусна службата, Софи побърза да се измъкне тихичко от мястото си, поклони се и излезе от църквата.
Изскочи на ярката слънчева светлина, примигна, за да прогони сълзите си, и се озърна за шофьора. Къде ли беше той? Не искаше никой да я види насълзена. Раздорът между членовете на семейството в големия замък бе тема на клюки в малкото градче и бездруго, а това само щеше да влоши нещата.