Не можеше да види Ричард. Никъде по улицата нямаше празно място за паркиране. Предположи, че той обикаля по уличките наоколо. Вътре в църквата заглъхваха последните ноти на химните. Софи забързано пое в обратната посока. Трябваше да се махне оттук; можеше да се обади на Ричард по мобилния телефон и да го помоли да я вземе от кафене „Мариан“. Разходката щеше да я разсее и да й даде време да възвърне самообладанието си.
— Софи! — Отец Сабен бе изтичал запъхтян да я догони, с развято расо и стиснал шапката си с костеливата си ръка. — Софи, къде отиваш?
— Извинете… извинете ме, отче. Не мога да остана.
— Но трябва, наистина. Иди отзад в дома ми. Вратата е отворена.
— Не и тази неделя…
— Точно тази неделя. Заради младия Томас е, нали, скъпа?
— Аз…
Не можеше да продължи. Буцата в гърлото й отново се надигна, прекалено голяма, за да я преглътне, и една огромна сълза се търкулна по бузата й.
— Просто влез вътре — прошепна старият свещеник.
Една едра дама излезе от църквата и присви очи, забелязала разплаканата Софи. Забърза любопитно към нея, но отец Сабен я пресрещна и ловко я отведе настрани.
— Мадам Естел, колко се радвам да ви видя пак. Къде е съпругът ви тази сутрин? Болен? Много съжалявам…
Софи се отправи с бързи крачки през градинката на свещеника към скромния му дом.
— Къде е шофьорът ти? — попита отец Сабен, докато й подаваше запарения чай от торбичка.
— Паркирал е нагоре по улицата. Обадих му се. Ще ме изчака.
— Софи — укорително подхвана свещеникът. — Много лошо е да го караш да работи в светата неделя. Незабавно трябва да престанеш с това. Можеш и сама да караш колата си, поне за ден.
— Не мога да шофирам. — Никога не бе намерила време и средства като момиче, а после, когато Пиер я бе срещнал, винаги имаше на разположение шофьори. Веднъж бе повдигнала въпроса, но той не искаше и да чуе за подобно нещо. Мадам Пиер Масо не шофираше — тя винаги се возеше. — Все едно — продължи бързо тя, тъй като старият човек отново бе отворил уста несъмнено, за да я посъветва да върви пеша, — Ричард е евреин, отче; почива в събота.
— О! Хм, добре тогава. Внимавам за такива неща, както знаеш.
— Знам.
— Как е чаят ти?
— Чудесен е — излъга Софи.
Отец Сабен отпи от кафето си. Ухаеше прекрасно. Софи го погледна завистливо.
— Чух за завръщането на сина ти — каза той.
Тя отново се натъжи.
— От кого? — попита настоятелно. — Кой би могъл да знае?
— Всички, скъпа моя — отговори й свещеникът, сякаш въпросът бе наистина глупав. — Знаеш как е в градчето ни.
Софи прехапа устни. Да, естествено. Всички знаеха. И защо не? Сега започваше да осъзнава колко изолиран и ограничен е бил животът й в замъка под крилото на Пиер. Светът навън бе огромен и тя трябваше бързичко да влезе в ритъма му. Никога вече нямаше да бъде покорната домакиня.
— Мисля, че той ме мрази — каза Софи. — Моят син. Моето… моето дете.
— Разбира се, че не те мрази.
— Разбрах едва в петък. От секретарката си — унизена сподели Софи. — Селин дойде и ме попита дали знам. Беше толкова притеснена, когато ми го съобщи. Но не искаше да изпадам в неловко положение. — Тя преглътна с мъка. — Посрещали са гости, Том и Катрин. И са излизали на вечеря, на театър, все с наши приятели, хора, които смятах за свои приятели. Дори вестниците са писали за това. Аз просто не чета книжарските рубрики.
Извади носна кърпа от черната си чантичка „Шанел“ и съкрушено издуха носа си.
— Говорила ли си с него?
— Нямам представа къде е. — Поклати глава.
— А мадам Катрин?
— Не е в къщата си в имението; не и когато се опитвам да се видя с нея. Икономът й не ме пуска вътре. А тя не отговаря на обажданията ми.
— Отказва да говори с теб?
— Така е, а и постоянно е в Париж. Направо са неразделни със сина ми.
— Той е неин внук.
— Тя няма право да застава помежду ни! — избухна Софи и отново се разплака. — Какво прави? Винаги ме е мразила, винаги! Том трябва да е в Оксфорд, да учи за изпитите си. Захвърлил е всичко!
— Не можеш да бъдеш сигурна. Може да е взел друго решение, да се е споразумял с ръководството.
— Едва ли. — Софи си припомни купоните, връзките му с момичета, пиянските гуляи, предупрежденията на преподавателите му. — Никога не се е старал много в учението.
— Би могла да се обадиш и да разбереш.
— Няма да питам разни непознати какво става със сина ми! — ядоса се Софи.
Отец Сабен спокойно отпи глътка от кафето си.