— Извинете ме… извинете ме, отче — разкаяно го погледна тя.
Той само махна с ръка.
— А твоята секретарка каза ли ти друго нещо?
— Да. — Софи остави чашата с чая. — Каза, че възнамеряват да дойдат на моето парти. На новото представяне на марката ни. И двамата, макар да не са поканени.
— Едва ли би могла да ги спреш.
— Така е. Пресата ще бъде там, отче. Разбирате ли, нямам никакво време да възродя компанията преди събранието; но трябва да накарам акционерите да повярват, че мога да го направя наистина.
— Значи това парти е много важно за работата ти, така ли?
— От него зависи всичко.
Софи попи сълзите си.
— И се опасяваш, че синът ти и мадам Катрин се канят да го съсипят.
— Да, а също и… — Тя потрепери. — Притежават голям дял акции. Проверих при адвокатите ни. Ако се съюзят, имат общо петнайсет процента.
— Но ти имаш много повече. — Старият човек се намръщи. — Опасявам се, че бизнесът за мен е неясна територия, Софи. Повече съм загрижен за сина ти. За семейството ти като цяло. Струва ми се, скъпа, че ако се сдобриш със сина си, и опасността за бизнеса ти ще отмине.
— Остава Катрин. — Искаше й се да добави „онази проклетница“, но все пак говореше със свещеник. — Нея никога няма да успея да убедя.
— Мадам Катрин притежава… — Той подбираше внимателно думите си: — … силно развито чувство за благоприличие. Ако между теб и сина ти цари съгласие, тя никога не би посмяла да гласува срещу теб, защото това би предизвикало хорските приказки.
— Може и да сте прав.
— И не я съди прекалено строго, Софи. Трябва да обичаме и враговете си.
Тя стисна зъби. Бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
— Освен това ти загуби само съпруга си. Тя загуби сини си. И ти си майка, трябва да я разбереш. Не би престанала да обичаш Том, дори когато станеш на осемдесет, нали така!
— Предполагам, че е така — съгласи се Софи леко поуспокоена.
— Без Пиер Том остава единственият й кръвен роднина. Вярно, че е твой син, а за нея е внук, но той е момчето на Пиер. Помисли и за това, че тя може би гледа на него като на единствения близък, останал й на този свят.
Софи помълча. Наистина. Но след миг промълви:
— Тя е като паяк.
Отец Сабен се усмихна.
— Знаеш ли, променяш се. Забелязах го още когато за пръв път отиде в офиса на компанията. Станала си по-независима, по-уверена. Но усещам още, че вътрешно си по-щастлива, въпреки целия стрес.
Тя се изненада.
— Благодаря.
— Сега откриваш, че имаш остър ум, и се забавляваш да го използваш.
— Може и да има нещо вярно в думите ви, отче.
— Можеш да се справиш със ситуацията. Така мисля. Още чай? — Отец Сабен погледна бързо изстиващата й почти пълна чаша. — Не ти ли хареса?
— О, чудесен е. Но не, благодаря. — Погледна чашата му, пълна с гъсто кафе със сметана. — Може би малко кафе, за разнообразие.
— О, не. Прекалено много кофеин е вреден за здравето. — Отец Сабен тържествуващо се отправи към кухнята. — Имам безкофеиново кафе на „Тетли“. От Кардиф. Ще ти приготвя чаша от него.
Софи се прибра у дома след около час. Свещеникът бе заговорил за други неща — за градината й, за новия кмет на градчето, за летния празник по повод Успение Богородично. Но мислите на Софи бяха погълнати от Том.
Естествено, отец Сабен имаше право. Той винаги беше прав. Тя се бе притеснявала да протегне ръка на сина си, тъй като той очевидно бе дошъл да заговорничи срещу нея — бе пристигнал тайно и се бе обърнал към Катрин.
Но това беше глупаво. Том бе нейното дете! Просто вдигаше врява и това е. Ако допуснеше положението да се изостри, само щеше да играе по свирката на Катрин. Трябваше да разбере къде живее и да говори с него, незабавно.
Софи не обърна внимание на студените хапки, които готвачът бе оставил за нея в зимната градина, и посегна към телефона. Селин щеше да знае или щеше да се потруди да намери адреса. Тя бе способно момиче и Софи бе много доволна, че я е повишила.
Но тя не вдигна телефона. Сигурно бе излязла да се забавлява през уикенда с приятеля си.
Софи допря телефона до брадичката си. Кой друг? Кой би могъл да знае?
Но разбира се. Джуди Дийн. Набра мобилния й номер.
— Софи?
— Здравей, Джуди. Удобно ли е?
Последва пауза.
— Естествено. За теб — винаги.
— О, благодаря ти. Не исках да те притеснявам в неделя. — Софи усети, че се смущава, и започна да обяснява със запъване какво й бе казала Селин и дали Джуди би могла да знае, дали е чувала… дали има някаква представа…
— Разбира се, че съм чувала — невинно възкликна Джуди. — Цял Париж знае, че Том е тук. Да не би да искаш да ми кажеш, че ти не си знаела?
— Не — призна Софи, безкрайно унизена.