— Странно — отбеляза с мелодичния си глас Джуди. — Мога да се обадя на няколко души. А после бих могла да отскоча до замъка, ако искаш. Стига да ти е приятно да имаш компания, разбира се.
Софи въздъхна.
— О, да, моля те. Много благодаря, Джуди.
Джуди спря рязко и закова точно пред главния вход; гумите на поршето скръцнаха върху чакъла. Тя слезе, като много внимаваше да държи коленете си събрани, както бе забелязала да го прави Софи.
Вдовицата на Пиер я чакаше нетърпеливо на стъпалата пред голямата дървена врата; беше с дълга черна копринена рокля и подходящо сако; Джуди не можа да познае дизайнера. Днес не носеше бижута, само брачната си халка, а кестенявата й коса се спускаше свободно върху раменете.
Изглеждаше невероятно елегантна дори и без украшения. Джуди усети как адреналинът отново се разлива по вените й. За разлика от домакинята обаче, тя се бе постарала доста. Беше с тревистозеления си костюм на „Долче и Габана“, със снежнобяла блуза, бе си сложила и новата висулка на „Масо“ във формата на пауново перо — малка, но прелестна, диамантените обеци от Пиер и бежови ръкавици за шофиране от телешка кожа на „Хермес“. Носеше тъмни очила и морскозелена кожена чанта на „Дууни и Бърк“.
Проклета да е Софи. Винаги успяваше да я накара да се чувства прекалено натруфена.
Не бе сигурна защо искаше да дойде тук днес. Просто не можеше да устои. Макар винаги да изпитваше болка, просто не можеше да удържи любопитството си — онова ужасно любопитство на любовницата никога не я напускаше. Какъв бе домът му? Как бе живял тук? Как изглеждаше спалнята му? Банята? Стаите на детето им?
Е, вече бе видяла замъка — целия. Софи я бе развела навсякъде. Бе получила отговор на въпросите си. Пиер и семейството му бяха живели в разкош. Докато тя години наред се бе борила да плаща сметките на малкия си апартамент.
Винаги бе смятала, че апартаментът е голям подарък — доказателство за любовта на Пиер, — докато не видя този дом. И осъзна, че всъщност е едно нищо. Вероятно той е гледал на този апартамент просто като на удобство. Много по-дискретно от някоя хотелска стая например.
Докато вървеше по сивите каменни коридори на замъка, с елегантните стаи, строго поддържани паркове и градини, с антиките, които биха могли да красят и Лувъра, Джуди бе изпитала такава буря от чувства, че направо бе замаяна.
Тъга, загуба, ярост към Пиер и към Софи; ожесточено тържество, че съпругата няма и най-малка представа, че приема в дома си любовницата. Поне тази тайна й бе останала. Всичко тук може и да принадлежеше на Софи. Но сърцето на Пиер — не, нали така!
Дали би се забавлявал, ако ги види двете заедно? Съпругата и любовницата. Или би се вбесил?
Джуди не бе сигурна, пък и не я интересуваше. Мразеше Пиер, задето бе избрал Софи и бе останал с нея. Мразеше го и задето бе умрял и я бе изоставил.
Усмихна се и махна с ръка на съпругата на Пиер.
— Здравей! — извика тя.
— Здравей. — Софи я поздрави с целувка. — Днес изглеждаш зашеметяващо. Специален повод ли имаш?
„Наистина смята, че съм прекалила със старанието си“, с омраза си помисли Джуди.
— Просто е лято — небрежно отвърна тя.
Гласът й прозвуча не много искрено; Джуди си напомни, че трябва да внимава. Беше на ръба на силите си; изминалите няколко дни бяха тежки за нея. Толкова бе напрегната, че направо щеше да се пръсне. Заради онзи проклет англичанин Монфърт. Бе запленена от него, мигновено. Бе му се предложила, а той я бе изхвърлил, бе й се присмял.
Мразеше го. Мразеше „Мейбъри“. Мразеше „Масо“. Всички бяха противни.
Първоначалното й желание бе да напусне. Но се нуждаеше от пари. Къде, по дяволите, би могла да иде? И ето че днес се бе озовала тук и извличаше, макар и дребнаво удоволствие от факта, че Софи Масо е нещастна. Раздор между нея и момчето й, сина на Пиер. Неприятности в рая, злорадстваше вътрешно Джуди, и макар че бе подло от нейна страна, наистина не я бе грижа.
— Откри ли нещо? — нетърпеливо попита Софи.
— О, разбира се. Отседнал е в апартамент под наем на левия бряг.
Беше си наел жилище? Но нали Шато дез Етоал бе неговият дом!
— А телефонния му номер?
— Това не можах да разбера. Но познавам разни хора. Фирми… частни детективи. Те биха могли да го намерят.
— Това законно ли е?
— Вероятно не. Зависи колко силно искаш да го имаш — жестоко изтъкна Джуди и прикри чувството си с усмивка. — Не питай и няма да ти кажат.
— Ясно.
Красивото лице на Софи посърна.
— Сигурна съм, че е само прищявка на тийнейджър — каза Джуди. — Какъвто и да е проблемът. А за какво става дума наистина, Софи? Ако ти се говори за това, естествено.