— Дойдох тук много млада. Срещнах Пиер… — Джуди знаеше, че е опасно да говори така. Но докато седеше в този ресторант в градчето на Пиер и си приказваше със съпругата му, изпитваше горчиво тържество. Освен това тя винаги с удоволствие говореше за него, дори и след толкова години. Дори и пред Софи. Вълнуваше се само като чуеше името му. — Пиер веднага ме назначи на работа. Може да се каже, че ми даде шанс. И оттогава съм в „Дом Масо“.
— Какво беше усещането да работи човек със съпруга ми?
Джуди я изгледа, без да мигне.
— Беше много забавно — каза тихо. — Много забавно.
— От думите ти личи, че ти липсва.
За свой ужас Джуди усети, че в очите й напират сълзи. Не. Нямаше да се разплаче.
— Така е — призна тя. — Беше неповторим.
— Всички го казват — колко невероятен човек е бил.
— Е, ти най-добре знаеш.
Софи въздъхна.
— Никога не съм виждала тази негова страна. Мисля, че е оставала само в офиса.
Джуди се поколеба. Искаше да знае, разбира се — искаше да знае всичко. Но се опасяваше, че отговорът може да не й хареса.
— Беше ли — чу се да казва тя — щастлив бракът ви?
За известно време Софи се загледа в чашата си с шампанско. Наистина, тя вярваше на Джуди, а пък и бездруго не би могла вечно да носи маската си; беше й омръзнало.
— Не толкова, колкото може да се очаква — отвърна деликатно.
Джуди усети как облекчението се разлива по цялото й тяло. Остана без дъх. Значи бе истина, Пиер не бе обичал Софи, той бе обичал само нея, а не жена си! Той беше само неин, на Джуди…
— Омъжих се прекалено млада — продължи Софи. — Не изпитвах към Пиер същите чувства, каквито той имаше към мен. Имахме своите разногласия, но той винаги е казвал, че семейството за него е всичко — аз и Том. Казваше, че би умрял, но не би се отказал от двама ни. — Стеснително погледна Джуди. — Сега се питам дали аз съм се чувствала така някога.
Думите й поляха Джуди като леден душ, сковал надеждата й, разцъфнала само преди миг. Моето семейство е всичко за мен. Пиер бе казал същото и на нея. А тя се бе опитала да го забрави.
Помъчи се да каже нещо, но думите не можеха да се отронят от устата й. Спаси я сервитьорът, който се появи с основното ястие.
— Е — успя да произнесе най-сетне, след като човекът се отдалечи, — сигурна съм, че семейните ти неприятности ще приключат още преди края на следващата седмица. След партито ни остават само три месеца до гласуването на акционерите. И после ще можеш да си отдъхнеш.
— Да. — Софи се овладя и се отърси от спомените, които витаеха като паяжина около нея. — Тогава ще съм спасила компанията на мъжа си. Той би го искал. Заради сина ни. Усмихна се бодро на Джуди. — Не мога да го върна. Но мога да спася компанията му. „Дом Масо“ не е само бизнес, Джуди. Това е нашето наследство — чувствам, че спасяваното на компанията е въпрос на оцеляване за семейство Масо.
Джуди се овладя; притаи дълбоко в себе си ревността, болката и гнева. Кимна на Софи с блеснали очи.
— Разбира се, че е така — съгласи се тя.
И разбра какво трябва да направи.
Двадесет и осма глава
Естествено, че нямаше как да не отиде. Първо, бе приел поканата, а в това отношение Хю бе старомоден — дадената дума бе непоклатима.
Освен това събитието съвпадаше с най-важната стъпка в бизнес кариерата му. Партито на Софи Масо по степен на важност щеше да засенчи дори и нощта на Оскарите в това отношение.
Погледна се в огледалото. За подобни случаи винаги обличаше смокинг; сега просто за миг провери дали всичко е както трябва — увери се, че няма гънки по сакото, че папийонката му е нагласена под точния ъгъл.
Взе малката кутийка от нощното си шкафче и я претегли в дланта си. Бе му отнело известно време да избере идеалния подарък. Решението бе сложно. Той неизменно носеше подарък на домакинята и обикновено това бе бижу; някой от по-изисканите модели на „Мейбъри“.
Очевидно не би могъл да даде подобно нещо на Софи. А и дори и да не водеха битка за над петдесет милиона долара за компанията й, той никога не би й предложил бижу на „Мейбъри“. Софи произхождаше от средната класа, но обноските й, интелигентността й, нейната елегантност — всичко това я издигаше в очите му и според него тя излъчваше много по-голямо благородство от доста натруфени графини и херцогини. Затова бе избрал за нея старинно бижу; нещо, което без да е много скъпо, определено бе красиво.
Телефонът звънна.
— Да?
— Колата ви е готова, мосю.
— Веднага слизам — отвърна той.
Сложи си палтото, взе подаръка и излезе от апартамента. Лимузината кротко мъркаше точно на входа на хотела. Бе ясна нощ и звездите се виждаха въпреки градските светлини. Студеният вятър бе престанал и сега въздухът бе освежаващо хладен, но не мразовит; идеалната нощ за парти.