Шофьорът затвори вратата на колата след него и Монфърт се разположи удобно на седалката.
— „Дом Масо“ на улица „Фобур Сент Оноре“ — каза той.
Колата се включи в забързаното движение по улиците и Хю почувства нещо странно. Напрегнато очакване. Точно така.
Вероятно бе съвсем нормално да се вълнува. Софи явно страдаше от заблудата, че едно парти ще спаси затъващата й компания и ще спечели сърцата на акционерите. Той щеше да присъства лично — да се убеди, че не е вярно.
Тази нощ щеше да е последното издихание на стария му враг, Пиер Масо.
Но нещо му нашепваше, че не е напълно искрен пред себе си. Вълнението му бе предизвикано не само от задоволството, че „Дом Масо“ скоро ще бъде в ръцете му и ще е постигнал целта си за „Мейбъри“.
Очакваше с нетърпение обаче нещо много повече: искаше отново да види Софи Масо.
Том седеше до баба си в колата и сърцето му биеше ускорено. Чудеше се дали и Катрин се чувства по същия начин. Тя бе изпънала гръб и не бе продумала през изминалите двайсет минути. Бе дошла да го вземе с шофьора си, набързо бе огледала облеклото му, приела бе комплиментите му за своя тоалет и бяха потеглили към улица „Фобур“.
Искаше му се да каже нещо на баба си, нещо различно от похвалите за тоалета й. Тя определено се бе постарала. Том не помнеше някога да е виждал Катрин Масо в толкова изискан вид. Така грижливо се бе нагласила, сякаш искаше наистина да изглежда красива, а не просто да поддържа обичайния си елегантен вид. Фризьорът й бе направил много сложна фризура, като бе повдигнал бялата й коса в блестящ кок, който бе напръскан с перлен блясък, и го бе закрепил с три разкошни гребена, инкрустирани с диаманти; лицето й бе напудрено, върху бузите й с голямо старание бе нанесен дискретен руж, който придаваше мек цвят на скулите й, без да изглежда гримирана като клоун. Роклята й бе от бледосива коприна, поръбена със сребриста дантела, а на шията си бе сложила масивно колие от малки перлички и диаманти, плътно като яка; така прикриваше увяхвалата от възрастта кожа; подсиленият корсет и пищната й пола оформяха така фигурата й, че ефектът бе наистина впечатляващ.
Баба му не бе подминала и най-дребния детайл. Том трябваше да признае, че изглежда великолепно. Дори и овдовяла кралица на Франция трудно би засенчила Катрин Масо тази вечер. Краката й бяха обути в удобни пантофи с остри върхове, направени от старинен сребрист китайски брокат, изпъстрен със златни нишки, които изобразяваха птички и дракони; костеливите й ръце бяха скрити в снежнобели ръкавици от телешка кожа на „Хермес“ и бе загърната в палто с качулка — тъмносив кашмир, безкрайно мек и скъп. Когато свалеше ръкавиците си, дългите ръкави на балната й рокля, които завършваха със сребриста дантела, щяха да прикрият кожата на китките й. На пръстите си, които определено издаваха годините й и не можеха да бъдат напълно скрити, Катрин бе сложила скъпоценни камъни, които да отвличат погледа: върху лявата си ръка носеше цвете от изящни овални диаманти, а на дясната бе рубинът тигрово око, запазена марка за „Масо“ — огромен овален камък от Бирма, кървавочервен, идеално прозрачен, четиринайсеткаратов камък, поставен между два трикаратови светлозелени сапфира.
Чантичката към тоалета й представляваше красива торбичка от сребрист сатен с дръжка от бяло злато, закрепена за тънката й китка с копринен шнур. В момента разсеяно потупваше коляното си с неизменното си ветрило от слонова кост.
Том с облекчение спря поглед върху ветрилото — то бе единственото познато нещо у баба му. Под великолепието на Катрин тази вечер несъмнено клокочеше много злоба. Бе й подхвърлил, че се надява да не злепоставят майка му тази нощ и че баща му не би искал да има каквито и да било неприятности, а Катрин само бе отвърнала, че това се разбира от само себе си, но тонът й бе леден и надменен; и това бе всичко, което размениха по този въпрос.
Размърда се на задната седалка, докато умът му трескаво работеше. Наближаваха улица „Фобур“. Том бе уверен, че ще бъде мъчителна вечер, и искаше всичко да приключи по-бързо.
Майка му се бе опитала да се свърже с него. Някак бе открила телефонния номер в апартамента (а той не бе в указателя) и му бе оставила пет съобщения; в гласа й се долавяше молба, която късаше сърцето му. Не бе готов да говори с нея и затова не бе и отговорил на обажданията й.
Но макар да му се струваше, че би било нелоялно към баба му, която му бе предложила помощта си, когато имаше нужда от нея, вероятно тази вечер би могъл да използва случая. Можеше да дръпне майка си настрани, да поговори с нея, да се сдобрят. Дори ако тя бе предала баща му, като го бе обявила за мъртъв, и бе отказала да изчака няколко години… дори да бе обезценила акциите на компанията… все пак би могъл да й даде възможност да се защити.