Стивън виждаха по-рядко. Той често беше зает и отсъстваше. На Айрис й се струваше, че нарочно гледа да се среща с тях колкото може по-рядко.
Така премина август, започна септември и те решиха, че ще се върнат в Лондон през октомври.
Айрис въздъхна с облекчение. Може би, като се приберат у дома, Джордж отново ще стане нормален.
И изведнъж, предишната нощ, на вратата на стаята й се почука и тя се събуди. Запали лампата и погледна часовника си. Беше едва един часа. Бе си легнала в десет и половина и й се струваше, че е много по-късно.
Наметна си пеньоара и отвори. Някак си, това й се стори по-естествено, вместо просто да извика: „Влез!“
На прага стоеше Джордж. Не беше си лягал и беше облечен с дрехите от вечерта. Дишаше неравномерно и лицето му имаше странен синкав оттенък.
— Айрис, ела долу в кабинета ми — каза той. — Трябва да поговоря с теб. Трябва да го кажа на някой!
Учудена, все още замаяна от съня, тя се подчини.
Долу в кабинета, той затвори вратата и й посочи стола срещу бюрото си. Бутна табакерата към нея и сам запали цигара, след един-два неуспешни опита, защото ръцете му трепереха.
— Какво има, Джордж? — попита тя. Наистина се беше разтревожила. Той изглеждаше злокобно.
Говореше като едва си поемаше дъх — сякаш беше тичал.
— Не мога повече да мълча! Не мога да го държа в себе си! Трябва да ми кажеш какво мислиш… дали може да е вярно… дали е възможно?!
— За какво става дума, Джордж?
— Трябва да си забелязала нещо, нещо да си видяла. Сигурно е споделила с теб. Трябва да има някаква причина…
Тя го гледаше, без да мигне. Той сложи ръка на челото си.
— Не разбираш за какво говоря. Знам това. Изглеждаш ужасно уплашена. Няма нужда да се страхуваш, дете. Трябва да ми помогнеш. Трябва да си спомниш всяка проклета подробност, която можеш. Знам… струва ти се, че говоря несвързано, но ще разбереш всичко, когато ти покажа писмата.
Той отключи едно от страничните чекмеджета на бюрото и извади оттам два листа.
Те бяха бледосини и на тях беше написано нещо с малки печатни букви.
— Прочети това — каза Джордж.
Айрис погледна горния лист. На него съвсем ясно и без никакви заобикалки беше написано:
„МИСЛИШ, ЧЕ ЖЕНА ТИ CE Е САМОУБИЛА? НЕ Е ВЯРНО. БЕШЕ УБИТА.“
На втория лист пишеше:
„ЖЕНА ТИ, РОЗМАРИ, НЕ СЕ САМОУБИ. БЕШЕ УБИТА.“
Докато Айрис гледаше с празен поглед писмата, Джордж продължи:
— Получих ги преди около три месеца. В началото си мислех, че някой си прави шега — жестока, долнопробна шега. След това се замислих. Защо ще се самоубива Розмари?
Айрис отговори машинално:
— Депресия, след прекарана инфлуенца.
— Да, но когато се замислиш, ти се струва доста невероятно, нали? Колко хора прекарват тази болест и след това се чувстват подтиснати? И какво от това?
Айрис изрече с усилие:
— Може да се е чувствала нещастна.
— Да, може и да е било така — Джордж каза това съвсем спокойно. — Но въпреки това, не мога да допусна, че е сложила край на живота си, защото се е чувствала нещастна. Би могла да заплаши, че ще го направи, но не би го направила наистина.
— Но тя го е направила, Джордж! Какво друго обяснение може да има? Нали намериха отровата в чантата и!
— Знам. Всичко говори за самоубийство. Но след като получих това — той чукна с нокът двете анонимни писма, — започнах да се замислям. И колкото повече мисля, толкова повече ми се струва, че нещо не е както трябва. Затова ти задавах всичките тези въпроси… Дали Розмари е имала врагове… Дали някога е споменавала, че се бои от някого или от нещо. Този, който я е убил, би трябвало да има причина…
— Джордж! Ти си луд!
— Понякога си мисля, че наистина съм луд. Понякога чувствам, че съм на прав път. Все едно, трябва да науча истината. Трябва да я разбера. А ти трябва да ми помогнеш, Айрис! Искам да се замислиш! Да си спомниш! Това е… да си спомниш! Да се върнеш към събитията от онази нощ отново. И отново…, защото, виждаш ли…, ако е била убита, убиецът е бил някой от присъстващите на масата! Разбираш това, нали?
Да, тя разбираше това. Повече не можеше да отбягва мислите за онази вечер. Трябваше да си спомни всичко… Музиката, бумкането на барабаните, загасването на лампите, вариететната програма, после отново светлината и простряната върху масата Розмари, с посиняло и изкривено от конвулсии лице.
Айрис потрепери. Беше уплашена… ужасно уплашена…
Трябваше да мисли… да се върне в онази нощ… да си спомни…
Розмаринът символизира спомените… Не можеше да има забрава.
2
РУТ ЛЕСИНГ
Рут Лесинг, през един от редките й свободни от, работа моменти, мислеше за съпругата на работодателя си. Розмари Бартън.