Ненавиждаше я. И разбра колко, едва след онази ноемврийска сутрин, когато се запозна с Виктор Дрейк.
От този разговор с Виктор Дрейк започна всичко — той даде началния тласък. Преди него, нещата, за които мислеше сега, бяха толкова далеч от съзнанието й, че всъщност дори не си беше давала сметка за тях.
Беше се посветила на Джордж Бартън. От самото начало. Още, когато отиде при него — добре владеещо се, компетентно двадесет и тригодишно момиче — разбра, че той има нужда от някой, който да се грижи за него. Тя пое тези грижи. Бе му спестила много време, пари и тревоги. Дори започна да подбира приятелите му и да го насочва към подходящи хобита. Възпираше го от необмислени търговски операции и го поощряваше да поема разумни рискове. Нито веднъж през дългото им сътрудничество, Джордж не беше и помислил, че тя може да е нещо друго, освен изпълнителна, внимателна и изцяло подчинена нему секретарка. Външният й вид му доставяше истинско удоволствие — сресаната блестяща черна коса, елегантните й костюми и шумолящи блузи, малките перли на добре оформените й уши, бледото й, дискретно напудрено лице и приятният розов оттенък на червилото й.
Рут, мислеше той, е съвършена.
Харесваше улегналото й, сдържано поведение. Тя не показваше чувствата си и не фамилиарничеше. В резултат на това, той споделяше с нея доста от личните си проблеми, а тя го изслушваше със съчувствие и винаги намираше някакъв полезен съвет.
Но Рут Лесинг нямаше нищо общо с брака му. Не го одобряваше. Въпреки всичко го прие и помощта й при уреждането на подробностите около сватбата беше направо безценна. Спести на мисиз Марл доста усилия.
Известно време след това отношенията й с Джордж Бартън сякаш поохладняха и не излизаха от рамките на служебните. Той й поверяваше доста неща.
Независимо от всичко, Рут Лесинг се справяше с всичко толкова добре, че Розмари съвсем скоро се убеди, че е незаменима в много отношения. Секретарката на мъжа й беше винаги мила, усмихната и готова да услужи.
Джордж, Розмари и Айрис се обръщаха към нея на малко име и доста често я канеха за обяд или вечеря. Вече беше на двадесет и девет, но изглеждаше точно така, както беше изглеждала на двадесет и три.
Без някога да са разговаряли за интимните си проблеми, тя долавяше и най-малкото емоционално сътресение на Джордж. Разбра точно кога първоначалното му опиянение от брачния живот бе заменено от радостно задоволство, кога това задоволство отстъпи мястото си на нещо друго, което не можеше да се определи така лесно. Нарастващото му невнимание по онова време тя компенсираше със собствената си предвидливост.
Колкото й разсеян да беше Джордж, Рут Лесинг с нищо не показваше, че е забелязала. И той й беше благодарен за това.
Заговори й за Виктор Дрейк една сутрин през ноември.
— Искам да свършиш една доста неприятна работа, Рут.
Тя го погледна с очакване. Нямаше нужда да му казва, че ще я свърши. Това се разбираше от само себеси.
— Във всяко семейство има по една черна овца — продължи Джордж.
Тя кимна с разбиране.
— Става дума за един братовчед на жена ми. Боя се, че наистина е тежък случай. Почти е разорил майка си — себеотдайна сантиментална душа, която е продала повечето от акциите си заради него. Започнал е с фалшификация на чек в Оксфорд, която са съумели да потулят, а след това непрекъснато пътува по света, но никъде не е успял да постигне каквото и да било.
Рут го слушаше без особен интерес. Тя познаваше този тип хора. Те ту отглеждаха портокали, ту се захващаха с птицеферма, ту отиваха в Австралия, за да се занимават с овце или в Нова Зеландия, за да търгуват със замразено месо. Никога не успяваха, никъде не се задържаха за по-дълго време и неизменно похабяваха парите, вложени в начинанията им. Подобни хора не я интересуваха. Предпочиташе успелите.
— Сега отново се е появил в Лондон и разбрах, че е притеснявал жена ми. Не го е виждала откакто е била ученичка, но той е много убедителен мошеник и й е писал с молба да му изпрати пари. Това вече не мога да изтърпя. Уговорих среща с него днес в дванадесет часа, в хотела му. Искам да отидеш вместо мен. Истината е, че не искам да се срещам с него. Никога не съм го виждал, не смятам да го виждам, не желая и Розмари да го вижда. Мисля, че всичко може да приключи много по-бързо и делово, ако се заеме друг човек.
— Да, това е умно. А какво трябва да направя с него?
— Ще му дадеш сто лири в брой и билет за Буенос Айрес. Но парите трябва да получи след като се качи на кораба.
Рут се усмихна.
— Разбира се! Искаш да си сигурен, че е заминал.