На следващия ден му докладва за отплаването на „Сан Кристобал“. Той беше облекчен, благодарен.
— Значи замина, така ли?
— Да. Дадох му парите миг преди да вдигнат трапа. — Тя се поколеба и добави:
— Когато корабът се отдели от кея, той махна и извика: „Много целувки на Джордж! Довечера ще пия за негово здраве.“
— Какво безсрамие! — отбеляза Джордж и полюбопитства:
— Какво мислиш за него, Рут?
Гласът й умишлено беше безцветен и неутрален:
— Точно както предполагах. Човек без капка воля.
И Джордж не забеляза нищо… не долови нищо!
Искаше й се да извика: „Защо ме изпрати при него? Не знаеше ли, какво може да направи с мен? Не разбираш ли, че от вчера нещо у мен се промени? Не виждаш ли, че вече съм опасна. Че не се знае какво мога да направя?“ Вместо това, тя каза с делови тон:
— А онова писмо от Сан Паоло… Отново беше компетентната секретарка… Още пет дни.
Рожденият ден на Розмари.
Спокоен ден в офиса… посещение при фризьора… новата черна рокля, умело поставеният грим… Лицето, което я гледаше от огледалото. Сякаш не беше нейното. Бледо, решително, огорчено лице.
Виктор Дрейк беше прав — у нея нямаше никаква жалост.
По-късно, когато гледаше посинялото сгърчено лице на Розмари, също не изпита жалост.
Сега, единадесет месеца по-късно, тя изведнъж почувства страх…
3
АНТЪНИ БРАУН
Антъни Браун, вперил намръщено поглед в далечината, мислеше за Розмари Бартън.
Какъв глупак е бил, за да се забърка с човек като нея! Макар че това не беше необяснимо. Тя наистина беше прелестна. Онази вечер в Дорчестер, той не можеше да гледа нищо друго. Беше красива като хурия, а защо не и толкова интелигентна?
Хлътна доста сериозно. Употреби много енергия, докато намери някой, който да го запознае с нея, а това беше непростимо по времето, когато би трябвало да се занимава единствено с работата си и с нищо друго. В края на краищата, не беше отседнал в „Кларидж“ за удоволствие.
Но Розмари Бартън беше достатъчно хубава, за да го накара, въпреки угризенията на съвестта, да се отклони за малко от задълженията си. А сега си блъскаше главата и се чудеше как е могъл да бъде толкова глупав. За щастие не се случи нищо, за което да съжалява. Нещата скоро се върнаха към нормалното си състояние. Това не беше любов, не беше дори и увлечение. Просто трябваше да прекарват времето си добре — това беше всичко.
Наистина той изпитваше удоволствие. Розмари — също. Тя танцуваше като ангел и когато бяха заедно, мъжете се обръщаха да я гледат. Беше му приятно. Докато не й се наложеше да заговори. Той благодареше на небето, че не е женен за нея. Какво би станало, ако човек се привърже към перфектно красивото й лице и фигура? А тя дори не умееше да слуша интелигентно! Беше от онези момичета, които очакват всяка сутрин на закуска да им казваш, че ги обичаш до полуда!
Много хубаво, че се сеща за тези неща чак сега.
Тогава беше сериозно хлътнал по нея, нали?
Как ли не се стремеше да й угоди. Обаждаше й се, излизаха заедно, танцуваха, целуваше я в таксито. Беше започнал да се прави на истински глупак… до онзи странен, невероятен ден.
Спомняше си точно как изглеждаше тя, кичурът кестенява коса, падащ свободно върху едното й ухо, спуснатите надолу мигли и блясъка в тъмносините очи под тях. Нацупените меки червени устни.
— Антъни Браун. Хубаво име. Той отговори небрежно:
— Добре утвърдено в обществото и напълно почтено. В двора на Хенри осми е имало висш сановник на име Антъни Браун.
— Потомък ли си му?
— Не бих се заклел.
— И по-добре.
Той повдигна вежди и каза:
— Аз съм от колониите.
— А не си ли италианец?
— О — той се засмя, — това, че съм малко мургав ли? Майка ми беше испанка.
— Това обяснява нещата.
— Какви неща обяснява?
— Много неща, мистър Антъни Браун.
— Изглежда много харесваш името ми.
— Вече казах, че е така. Хубаво име. И добави като гръм от ясно небе: — Във всеки случай е по-хубаво от Тони Морели.
Той не вярваше на ушите си. Беше невероятно, невъзможно!
Улови я за ръката. Тя изкриви лице от болка и се дръпна.
— Заболя ме!
— Къде си чула това име?
Гласът му беше дрезгав, заплашителен. Тя се засмя, доволна от реакцията, която беше предизвикала. Безмозъчната малка глупачка!
— Кой ти го каза?
— Някой, който те познава.
— Кой е той? Розмари, това е много сериозно нещо. Трябва да ми кажеш!
Тя го погледна косо.
— Един мой пропаднал братовчед. Виктор Дрейк.
— Не познавам човек с такова име.
— Предполагам, че когато сте били заедно, той е използвал друго. Искал е да спести неприятностите на семейството си.