— Разбирам — каза Антъни бавно. — Било е в затвора?
— Да. Четях конско на Виктор… говорех му как позори всички ни и така нататък. Разбира се, той не даваше и пет пари. След това ми се ухили и каза: „И ти не винаги държиш на почтеността, миличка. Снощи те видях да танцуваш с един бивш пандизчия. Всъщност, той е един от най-добрите ти приятели. Твърди, че се казва Антъни Браун, но в главата ми се върти нещо друго — Тони Морели.“
— Трябва да подновя познанството си с този приятел от младежките години — каза Антъни шеговито. — Ние бившите затворници трябва да се държим един за друг.
Розмари поклати глава:
— Късно е. Вчера го изпратиха в Южна Америка.
— Аха — Антъни пое дълбоко въздух. — Значи само ти знаеш тайната ми.
Тя кимна:
— Няма да я издам.
— И добре ще направиш — гласът му стана строг.
— Слушай, Розмари. Това е много сериозно, дори опасно. Не искаш хубавото ти лице да бъде обезобразено, нали? Има хора, които не биха се спрели пред нищо, да не говорим за такава дреболия като женската красота. А може да стане и нещо по-лошо. Могат да те очистят. Това не се случва само в книгите и филмите. Има го и в живота.
— Заплашваш ли ме, Тони?
— Предупреждавам те.
Щеше ли да го послуша? Разбираше ли тя, колко опасно е положението му? Такава глупачка! В празната и глава нямаше и капка разум. Не можеше да се разчита, че ще държи устата си затворена. Въпреки всичко, трябваше да опита… да я накара да осъзнае за какво става дума.
— Забрави, че изобщо си чувала името Тони Морели. Разбираш ли какво ти говоря?
— Но Тони, за мен няма никакво значение. Дори е вълнуващо да се запознаеш с бивш престъпник! Не бива да се срамуваш от това!
Абсурдна идиотка! Той я изгледа ледено. За миг се зачуди как изобщо е могъл да си въобрази, че я харесва. Никога не бе понасял глупаците дори когато са с красиви лица.
— Забрави, че си чувала за Тони Морели — повтори той мрачно. — Говоря съвсем сериозно. Никога повече не споменавай това име!
Налагаше се да се махне. Само това беше спасението. Не биваше да разчита, че тази жена ще мълчи. Щеше да се разприказва, когато й хрумне и нищо под слънцето не можеше да я спре.
Тя му се усмихна очарователно, но той не се трогна.
— Не бъди толкова лош. Заведи ме на танци в „Джароуз“ другата седмица.
— Няма да съм тук. Заминавам.
— Няма да заминеш преди рождения ми ден, нали? Не можеш да ме изоставиш така. Разчитам на теб. Не, не казвай „не“. Прекарах тази ужасна болест и още се чувствам много слаба. Не бива да ме тревожиш. Непременно трябва да дойдеш!
Би могъл да бъде по-твърд. Би могъл да зареже всичко и да замине веднага.
Вместо това, през отворената врата той видя как по стълбите слиза Айрис. Айрис, висока и стройна, с бледото й лице, черната коса и сивите й очи. Айрис, далеч не толкова красива, колкото сестра си, но с качества, които Розмари никога нямаше да притежава.
В този момент Антъни съжаляваше, че е станал жертва, макар и в малка степен, на външния чар на Розмари. Към нея вече изпитваше това, което е чувствал Ромео към Розалин, когато за първи път е видял Жулиета.
Антъни Браун промени намеренията си. За част от секундата, той реши да направи нещо съвсем друго.
4
СТИВЪН ФАРАДЕЙ
Стивън Фарадей мислеше за Розмари — мислеше за нея със същото недоверчиво удивление, което тя винаги беше предизвиквала у него. Обикновено той успяваше да прогони спомените за нея от главата си, но понякога, упорита в смъртта си колкото и приживе, тя отказваше да се махне толкова лесно.
Винаги, когато си спомнеше сцената в ресторанта, първата му реакция беше една и съща — побиваха го силни и неудържими тръпки. Поне за това нямаше нужда да мисли! Спомените му отлетяха по-назад, към живата Розмари, усмихната, дишаща, впила поглед в очите му…
Какъв глупак! Какъв невероятен глупак беше той!
Обзе го изумление — чисто и просто изумление. Как се бе случило всичко? Умът му не го побираше. Сякаш животът му бе разделен на две части — едната, по-голямата, беше разумна, уравновесена, подредена, тогава той напредваше; другата беше пропита от някаква краткотрайна, нехарактерна за него лудост. Тези две части просто не можеха да се съчетаят.
Въпреки всичките си способности и острия си, проницателен ум, Стивън не можеше да види, че всъщност те бяха напълно съвместими.
Понякога се вглеждаше в досегашния си път и го преценяваше хладно, без излишни емоции, макар и с известно суетно самодоволство. Още от съвсем малък беше решен да успее в живота и независимо от трудностите и неизгодността на първоначалното си положение, той наистина беше постигнал много.