Той въздъхна. Наистина с Розмари постъпваха прекалено безразсъдно. Цяло чудо, че съпругът й още не е усетил нищо. Той беше от онези глупаво доверчиви приятелчета… а и с години по-възрастен от нея.
Колко красива беше тя…
Изведнъж се замисли за игрището за голф. Свежият вятър вее над пясъчните дюни, той крачи със стиковете, удря топката — чист удар, точно на място. Мъже. Мъже седят по четирима на масите в клуба и пушат лули. Не се допускат никакви жени!
Изведнъж той попита Сандра:
— Не можем ли да отидем до „Феърхейвън“?
Тя вдигна поглед изненадана.
— Искаш ли? Ще можеш ли да се измъкнеш от работа?
— За около седмица. Искам да поиграя малко голф. Чувствам се уморен.
— Ако искаш можем да тръгнем още утре. Ще трябва да откажем поканата на Астли и да отложа срещата в четвъртък. А какво ще правим с Ловац?
— Хайде да не ходим. Все ще измислим някакъв предлог. Искам да се измъкна за малко.
Във „Феърхейвън“ Стивън се чувстваше спокойно — със Сандра и кучетата, на терасата и в оградената с каменен зид градина, с голфа в Сандли Хийт и вечерните разходки с Мактавиш по петите му.
Чувстваше се като човек, който се възстановява след тежка болест.
Когато видя почерка на Розмари се намръщи. Беше й казал да не му пише. Бе твърде опасно. Не че Сандра се интересуваше от кого са писмата му, но все пак беше неразумно. И на слугите не винаги можеше да се вярва.
Той разкъса плика с раздразнение след като се затвори в кабинета си. Страници. Цели плътно изписани страници.
Докато четеше, старите чувства го завладяха отново. Тя го обожаваше, обичаше го повече от всякога, не можеше да живее без него, не можеше да издържи да не го вижда цели пет дни. Той същото ли чувства? Копнее ли леопардът за своята етиопка?
Той въздъхна и се усмихна. Тази нелепа шега — беше се родила, когато й купи мъжкия халат на петна, който й бе харесал. Леопардът, сменящ петната си… Той й каза:
— Но ти не бива да сменяш кожата си, мила. След това тя започна да го нарича „Леопард“, а той нея — „Черната красавица“.
Страшно глупаво наистина. Да, ужасно глупаво. Доста мило от нейна страна да изпише толкова много страници. Но все пак, не биваше да го прави. Дявол да го вземе, трябваше да внимават! Сандра не беше от жените, които биха търпели подобно нещо. Ако само усетеше нещо… Писането на писма е толкова опасно. Беше предупредил Розмари. Толкова ли не можеше да изчака, докато се върне в града? Нали щяха да се видят след два или три дни!
На следващата сутрин, на масата го чакаше ново писмо. Този път Стивън изруга мислено. Стори му се, че погледът на Сандра се спря върху плика за няколко секунди. Но тя не каза нищо. Слава Богу, не беше от жените, които задават въпроси за кореспонденцията на мъжете си.
След закуска той отиде с колата до града, намиращ се на осем мили. Не можеше да се обади по телефона от близкото селце. Най-накрая се свърза с Розмари.
— Ало! Розмари, ти ли си? Не пиши повече, чуваш ли!
— Стивън, мили! Колко се радвам да чуя отново гласа ти!
— Бъди внимателна! Може ли някой да те чуе?
— Разбира се, че не. О, колко ми липсваш! А аз липсвам ли ти?
— Да, да. Но не пиши повече! Прекалено рисковано е!
— Скъпи, хареса ли ти писмото ми? Почувства ли се сякаш си с мен? Мили, искам да съм с теб всяка минута! Ти искаш ли да си с мен?
— Да, но не по телефона, скъпа.
— Колко абсурдно предпазлив си! Нима има някакво значение?
— Страхувам се за теб, Розмари. Не искам да си имаш неприятности заради мен.
— Пет пари не давам какво ще ми се случи. Знаеш това!
— Но аз се безпокоя, мила. Знаеш това.
— Кога се връщаш?
— Във вторник.
— И в сряда ще се видим ли в апартамента?
— Да… да.
— Скъпи, не мога да чакам толкова дълго! Няма ли как да измислиш нещо и да дойдеш още днес? О, Стивън, би могъл! Политиката или някоя друга подобна глупост!
— Боя се, че е абсолютно невъзможно.
— Не ме обичаш и наполовина колкото аз теб!
— Глупости! Разбира се, че те обичам.
Когато затвори телефона се чувстваше уморен. Защо жените са толкова ужасно безразсъдни? В бъдеще той и Розмари трябваше да бъдат по-внимателни. И да се срещат по-рядко.
След това нещата станаха много проблематични. Той беше зает — много зает. Бе му абсолютно невъзможно да отделя много време на Розмари и всичко се усложняваше допълнително от това, че на нея сякаш не и се отдаваше да разбере. Той се мъчеше да и обясни, но тя не искаше да слуша.