— Но разбира се, след като е разбрала, че мъжът й има любов с друга жена, какво би могла да направи, освен да се разведе?
Точно така мислеше Сандра. Беше горда. Никога не би го делила с друга.
Той самият щеше да бъде унищожен, свършен — мощната подкрепа на Кидърминстър щеше да му бъде отнета. Един такъв скандал той не би могъл да преживее, независимо, че общественото мнение сега беше доста по-либерално, отколкото по-рано. Само че не и в такъв крещящ случай. Сбогом на мечтите му, сбогом на амбициите му! Всичко ще бъде разрушено, унищожено, разсипано — само заради увлечението на една глупава жена! Пубертетска любов — ето това беше цялата им история! Пубертетска любов, настъпила на зряла възраст.
Щеше да загуби всичко, което бе натрупал. Позор! Падение!
Щеше да загуби Сандра…
Изведнъж, с изненада, той разбра, че от това би го заболяло най-много. Да загуби Сандра. Сандра с голямото й бяло чело и лешниковите очи. Сандра, приятелката и съратничката му, неговата надменна, горда, вярна Сандра. Не, не би могъл да я загуби… не би могъл… Всичко друго, но не това.
По челото му изби пот.
Някак си трябваше да се измъкне от тази каша.
Някак си трябваше да накара Розмари да се вслуша в гласа на разума… Но би ли успял? Розмари и разум — две несъвместими неща. Какво би станало, ако и кажеше, че в края на краищата, обича жена си? Не. Тя просто не би повярвала. Беше толкова глупава! Празноглава, прилепчива, егоистична! И още го обичаше — това беше най-лошото в цялата работа.
Обзе го някакъв сляп гняв. Как, по дяволите, да я накара да мълчи? Да й затвори устата? „Само малко отрова би свършила работа — мислеше той с горчивина. — Нищо друго!“
Край него забръмча оса. Беше влязла в бурканче от сладко и се мъчеше да излезе.
„Като мен — помисли си Стивън, — примамена от сладостта и сега… Сега не може да излезе, бедно създание.“
Само че той, Стивън Фарадей, все някак щеше да се измъкне. Време, трябваше му време.
В момента Розмари беше болна от инфлуенца. Изпрати й обикновеното за случая съчувствено писмо и голям букет цветя. Болестта й му осигури кратка пауза. Следващата седмица с жена си щеше да вечеря със семейство Бартън — заради рождения ден на Розмари. Тя беше казала:
— Няма да направя нищо, докато не мине рожденият ми ден. Не искам да бъда жестока с Джордж, той положи толкова усилия! Толкова е мил. След като мине празненството, ние с него ще се разберем.
Какво щеше да стане, ако й кажеше, че всичко е свършило, че вече не я обича? Потрепери. Не, не смееше да направи това. Би изпаднала в истерия и би отишла при Джордж. Би могла дори да отиде при Сандра! Сякаш чуваше разплакания й, объркан глас:
— Каза ми, че вече не ме обича, но аз знам, че това не е вярно! Опитва се да бъде почтен… да играе пред теб…, но знам, ще се съгласиш с мен, че когато двама души се обичат, честността е единственият възможен изход. Затова те моля да му върнеш свободата.
Точно такава помия би се изляла от устата й! А Сандра, горда както винаги, би отговорила:
— Той е свободен да прави каквото поиска.
Не би повярвала — как би могла? Но Розмари можеше да й покаже писмата — писмата, които беше достатъчно глупав да й напише в началото. Само Господ знаеше какво има в тях. Във всеки случай, достатъчно и предостатъчно, за да накарат Сандра да повярва — той никога не беше писал такива писма на нея самата…
Трябваше да измисли нещо — някакъв начин да накара Розмари да мълчи. „Жалко — мислеше той, — че не живеем в дните на Борджиите…“
Една чаша отровно шампанско беше единственото нещо, което би могло да запуши устата на Розмари.
Да, той наистина си бе помислил това.
Калиев цианид в чашата и, калиев цианид в дамската и чанта. Депресия след прекарана инфлуенца.
Очите на Сандра, седнала срещу него, срещат неговите.
Преди близо година. Не можеше да забрави.
5
АЛЕКСАНДРА ФАРАДЕЙ
Сандра Фарадей не бе забравила Розмари Бартън.
Мислеше за нея и сега — представяше си я просната върху масата… Онази нощ в ресторанта.
Спомни си как дъхът й секна и как след това, когато вдигна поглед, видя, че Стивън я наблюдава…
Беше ли прочел истината в очите й? Беше ли видял омразата, смесицата от ужас и радост?
Беше преди близо година… а споменът беше толкова свеж в главата й, сякаш всичко се бе случило вчера! Розмаринът символизира спомените. Колко ужасно вярно! Каква полза има някой омразен човек да умре, щом продължава да живее в спомените ти? Точно така беше с Розмари. В спомените на Сандра… и в тези на Стивън ли? Не беше сигурна, но вероятно бе така.