— Помня неприятностите — каза Сандра.
— Той дава ли си сметка колко неприемливо е това за нас?
— Той има своя причина, Стивън. Сподели ми я.
— И каква е тя?
Беше благодарен, че жена му не го гледа, докато говори.
— След обяда ме дръпна настрана. Каза ми, че иска да ми обясни. Каза ми, че момичето, Айрис, изобщо не се е съвзело след смъртта на сестра си.
Тя замълча и Стивън призна неохотно:
— Е, така е. Това е напълно вярно. Тя не изглежда никак добре. Дори си помислих, че е болна.
— Аз също забелязах… Макар че след това ми се стори в отлично здраве и в добро разположение на духа. Но аз ти предавам думите на Джордж Бартън. Той каза, че оттогава Айрис правела всичко възможно, за да избягва „Люксембург“.
— Никак не е чудно.
— Според него, това е много лошо. Изглежда се е консултирал по въпроса с психиатър, един от тези модерните доктори, и той му е казал, че след всякакво сътресение, пострадалият трябва да се изправи лице в лице срещу причината за него, а не да я отбягва. По силата на този принцип, доколкото разбрах, след самолетна катастрофа изпращали пилотите незабавно отново в полет.
— А специалистът не е ли препоръчал още едно самоубийство?
Сандра отговори тихо:
— Обяснил му е, че асоциациите с ресторанта трябва да бъдат преодолени. В края на краищата, това е само един ресторант. Предложил е да се организира тиха и спокойна вечеря, на която да присъстват горе-долу същите хора.
— Колко чудесно ще се почувстват те!
— Наистина ли толкова много не искаш да отидеш, Стивън?
Прониза го тревога. Отвърна бързо:
— Не че не искам. Просто идеята ми се стори абсурдна. Аз лично не възразявам… Всъщност, мислех за теб. Ако ти нямаш нещо против…
Тя го прекъсна:
— Имам, Имам много против. Но по начина, по който Джордж Бартън постави нещата, беше много трудно да откажа. В края на краищата, след онзи случай съм ходила в „Люксембург“ много често… Ти също. Непрекъснато ни канят там.
— Но не при такива обстоятелства.
— Да, наистина.
Стивън продължи:
— Права си, трудно е да се отклони поканата… Ако кажем, че в този ден не можем да отидем, ще промени датата. Но, Сандра, няма никаква причина и ти да търпиш всичко това. Ще отида само аз, а ти ще биеш отбой в последната минута… Главоболие, настинка, нещо женско.
Той видя как брадичката й се повдига.
— Това би било малодушие. Не, Стивън. Ако отидеш ти, ще отида и аз. В края на краищата — тя сложи ръка върху неговата, — колкото и малко да означава бракът ни, поне трябва да споделяме трудностите.
Но той я гледаше втренчено — беше онемял заради последната фраза, изплъзнала се от устата й толкова лесно, сякаш съобщаваше добре известен и незначителен факт.
Окопити се и попита:
— Защо казваш това? Колкото и малко да означава бракът ни.
Тя го погледна, без да трепне, с широко отворени, прями очи.
— Нима не е вярно?
— Не, хиляди пъти не! За мен бракът ни означава всичко на света!
Тя се усмихна.
— Предполагам, че е така. Донякъде. Ние сме добър екип, Стивън. Справяме се заедно и постигаме забележителни резултати.
— Нямах предвид това — той усети, че диша неравномерно. Улови ръката й с двете свои и я придърпа към себе си. — Сандра, не знаеш ли, че за мен ти си всичко на света?
И изведнъж тя разбра, че е така. Беше невероятно, непредвидимо, но беше така.
Оказа се в прегръдките му, той я притискаше и целуваше, без да спира да шепне несвързани думи:
— Сандра… Сандра… мила моя… обичам те… толкова се боях да не те загубя!
Тя чу собственият си глас да казва:
— Заради Розмари?
— Да.
Той я пусна и отстъпи назад. Лицето му изглеждаше комично в изненадата.
— Ти… знаеше за Розмари?
— Естествено. През цялото време.
— И разбираш?
Тя поклати глава.
— Не. Не разбирам. И не мисля, че трябва да разбирам. Обичаше ли я?
— Не истински. Винаги съм обичал теб.
Изведнъж я обзе горчивина. Тя цитира собствените му думи:
— „Още от първия момент, когато ме видя в другия край на стаята?“ Не повтаряй тази лъжа. Защото наистина е лъжа.
Той не се стъписа от тази атака. Замисли се над думите й.
— Да, тогава те излъгах… И все пак, някак си не съвсем. Започнах да вярвам, че е било истина. Сандра, опитай се да разбереш. Знаеш ли, съществуват хора, които винаги имат на разположение благороден и добър мотив, с който да оправдаят долните си действия. Хората, които „трябва да са честни“, когато се държат грубо, които смятат, че е „техен дълг да кажат това и това“, които са толкова лицемерни дори пред самите себе си, че стигат до края на живота си, убедени, че всяко тяхно отвратително и долно деяние е било извършено, защото не са егоисти! Опитай се да разбереш, че съществува и пълната противоположност на тези хора. Това са такива циници, които дотолкова не вярват на себе си, че могат да приемат за истински мотиви за действията си само най-лошите възможни. Ти беше жената, от която имах нужда. Това поне е вярно. И сега наистина вярвам, като се замисля, че ако не беше така, никога нямаше да докарам нещата докрай.