Тя каза горчиво:
— Ти не си ме обичал.
— Не съм. Не бях обичал никого. Бях гладно, безполово същество, което се гордееше с целомъдрената студенина на природата си. И после се влюбих „от другия край на стаята“ — глупава, безумна, кучешка любов. Нещо като лятна буря — ненадейна, неземна, кратка. — Той добави с горчивина:
— Наистина думи казани от идиот, пълни с шум и бесове, незначещи нищо…
Той замълча за малко и продължи:
— Тук, във „Феърхейвън“ се събудих и разбрах истината.
— Истината?
— Че единственото, което има значение в живота ми, си ти… И любовта ти…
— Ако знаех…
— Ти какво си мислеше?
— Предполагах, че кроиш планове да избягаш с нея.
— С Розмари? — той се изсмя. — Това наистина щеше да е доживотна присъда.
— Нима тя не искаше да заминеш с нея?
— Искаше.
— Какво се случи?
Стивън пое дълбоко въздух. Бяха се върнали там. Пред тях отново бе неясната заплаха.
— Случи се това в „Люксембург“ — отговори той.
И двамата млъкнаха, виждайки, че мислят за едно и също нещо. Посинялото от цианкалия лице на една красива жена.
Двамата гледат изумено мъртвата, след това вдигат очи, за да срещнат погледите си…
Стивън каза:
— Забрави това, Сандра! За Бога, нека го забравим!
— Безполезно е. Няма да ни позволят да забравим. Последва пауза. После Сандра попита:
— Какво ще правим?
— Каквото каза преди малко. Ще посрещнем нещата заедно… Ще отидем на това проклето празненство каквато и да е причината за него.
— Вярваш ли, че Джордж Бартън казва истината за Айрис?
— Не. А ти?
— Би могло и да е така. Но дори и да е, не това е причината да ни покани.
— Каква според теб е истинската причина?
— Не знам, Стивън. Но се боя.
— От Джордж Бартън?
— Да. Мисля, че знае.
— Какво знае? — попита Стивън рязко.
Сандра обърна бавно глава към него и погледите им се срещнаха. Тя прошепна:
— Не бива да се страхуваме. Трябва да бъдем смели. Повече от всякога. Ти ще станеш голям човек, Стивън. Светът има нужда от теб… Нищо няма да се изпречи на пътя ти. Аз съм твоя жена и те обичам!
— Защо мислиш, че Джордж прави всичко това?
— Предполагам, че е капан.
— И ние сме готови да се хванем в него? — попита той бавно.
— Не можем да си позволим да му покажем, че знаем какво е намислил.
— Така е, наистина.
Изведнъж Сандра отметна глава назад и се разсмя.
— Прави, каквото искаш, Розмари! Няма да спечелиш!
Той я стисна за рамото.
— Тихо, Сандра. Розмари е мъртва.
— Дали? Понякога… понякога имам чувството, че е жива…
ГЛАВА ТРЕТА
Някъде към средата на парка, Айрис попита:
— Имаш ли нещо против да не се върна с теб, Джордж? Разхожда ми се. Ще ми се да се изкача на Фрайърс Хил и да се спусна през гората. Цял ден ужасно ме боли глава.
— Разбира се, че нямам, дете. Върви. Аз няма да дойда с теб, защото очаквам един приятел днес следобед и не съм много сигурен кога точно ще пристигне.
— Добре. Довиждане до чая, тогава.
Тя се обърна рязко и тръгна под прав ъгъл, към малката горичка на склона на хълма.
Когато се изкачи най-горе, спря и пое дълбоко въздух. Беше влажен — типично за октомври. Листата на дърветата също бяха покрити с влага, а един сив надвиснал отгоре облак, обещаваше скорошен дъжд. Едва ли на върха имаше повече въздух, отколкото в подножието, но въпреки това на Айрис й се струваше, че тук може да диша по-свободно.
Тя седна на един повален дънер и се загледа надолу към долината, където „Литъл Прайърз“ се гушеше в малка горичка. По-далеч вляво се виждаха розовочервените тухли на имението „Феърхейвън“.
Айрис отправи замислен поглед към околностите, с брадичка подпряна на дланите й.
Лекият шум зад нея едва ли беше по-силен от шумоленето на листата, но тя рязко извърна глава, за да види как клоните се разделят и между тях се промушва Антъни Браун.
Тя извика почти ядосано:
— Тони! Защо винаги трябва да се появяваш като… като демон в пантомима!?
Антъни се отпусна на дънера до нея. Извади табакерата си, предложи й цигара и когато му отказа, запали сам. След като изпусна дима, отговори ядосано:
— Защото аз съм това, което вестниците наричат „мистериозно лице“. Обичам да се появявам изневиделица.