— Откъде знаеш къде съм?
— Имам чудесен бинокъл. Разбрах, че си била на обяд у Фарадей и от хълма видях кога си тръгваш.
— Защо не дойдеш вкъщи като нормален човек?
— Но аз не съм нормален човек! — каза Антъни с престорена изненада. — Аз съм много необикновен.
— Мисля, че си прав.
Той я погледна бързо и попита:
— Случило ли се е нещо?
— Не, разбира се, че не. Поне…
Тя млъкна. Антъни повтори настойчиво:
— Поне?
Тя въздъхна.
— Омръзна ми да стоя тук. Ненавиждам това място. Искам да се върна в Лондон.
— Скоро ще си ходите, нали?
— Другата седмица.
— Значи това тържество у Фарадей беше прощално, така ли?
— Не беше тържество. Бяха само те и някаква стара братовчедка.
— Харесват ли ти тези Фарадей, Айрис?
— Не знам. Не мисля, че ми харесват особено…, макар че не бива да казвам това. Те бяха много мили с нас.
— Мислиш ли, че те те харесват?
— Не, не мисля. Струва ми се, че ни мразят.
— Интересно.
— Така ли?
— Нямам предвид мразенето… Ако изобщо е вярно. Интересно ми е защо казваш „ни“. Въпросът ми се отнасяше лично до теб.
— А, разбирам… Изглежда, че ме харесват доста… Някак си, наопаки… Струва ми се, че имат нещо против да сме им съседи като семейство. Ние не бяхме кой знае колко близки… Те бяха приятели на Розмари.
— Да — каза Антъни, — като спомена „приятели на Розмари“… Не мога да си представя, че Сандра Фарадей и сестра ти са били неразделни.
— Не бяха — отвърна Айрис. Тя изглеждаше леко смутена, но Антъни пушеше невъзмутимо.
— Знаеш ли какво ме впечатлява у тях? — попита той.
— Какво?
— Именно това, че са семейство Фарадей. Никога не мисля за тях като за Стивън и Сандра — два индивида, свързани от държавата и официалната църква — а като за едно двойнствено цяло — семейство Фарадей. Това не се среща толкова често, колкото може би си мислиш. Те са двама души с еднакъв начин на живот, с еднакви надежди, страхове и убеждения. И най-странното в цялата работа е, че всъщност са много различни по характер. Стивън Фарадей, трябва да кажа, е човек с много голям интелектуален потенциал, но твърде чувствителен към чуждите мнения, ужасно неуверен в себе си и донякъде му липсва смелост. От друга страна, Сандра има ограничен средновековен ум, способна е на фанатична преданост и е смела до безразсъдство.
— Той винаги ми се е струвал — каза Айрис — доста надут и глупав.
— Въобще не е глупав. Той е само един от многото нещастни преуспели хора.
— Нещастни?
— Ами да. Повечето преуспели хора са нещастни. Именно затова постигат успехите си — трябва да убедят сами себе си в собствената си стойност, като извършат нещо, което светът ще забележи.
— Какви необикновени мисли са това, Антъни…
— Ако погледнеш малко по-внимателно, ще видиш, че са правилни. Щастливите хора не успяват в живота, защото са в толкова добри отношения със самите себе си, че пет пари не дават дали ще успеят или не. Както е с мен. Освен това с тях се живее много леко и приятно — пак както с мен.
— Имаш много добро мнение за себе си.
— Просто насочвам вниманието ти към добрите си страни, в случай, че не си ги забелязала.
Айрис се засмя. Настроението й се бе подобрило. Потиснатостта и страхът се бяха махнали от главата й. Тя погледна часовника си.
— Ела у дома да пием чай. Дай възможност на още няколко души да се порадват на приятната ти компания.
Антъни поклати глава.
— Не днес. Трябва да се връщам.
Айрис се обърна рязко към него.
— Защо никога не искаш да дойдеш у дома? Трябва да има някаква причина!
Антъни сви рамене.
— Приеми, че съм доста особен, когато става дума за приемане на предложеното ми гостоприемство. Твоят зет не ме харесва — показа ми го съвсем ясно.
— Не бива да се притесняваш от Джордж. Ако леля Люсила и аз те поканим… тя е мила старица, ще ти допадне.
— Сигурен съм, че е така, но все пак няма да дойда.
— Когато Розмари беше жива, ти идваше.
— Онова — отговори Антъни — беше доста по-различно.
Някаква студена ръка докосна сърцето на Айрис. Тя попита:
— Какво те накара да дойдеш тук днес? Да не би да имаш работа в тази част на света?
— Имам, при това много важна. С теб. Дойдох, за да те попитам нещо, Айрис.
Студената ръка изчезна. Вместо нея се появи някакъв трепет, пулсиращото вълнение, което жените познават от незапомнени времена. И на лицето й се появи същото неразбиращо въпросително изражение, което може би е имала и баба й, няколко минути преди да каже: „Но, мистър-X, всичко това е толкова неочаквано!“
— Да? — Тя обърна абсолютно невинното си лице към него.