Антъни я гледаше с мрачни, почти строги очи.
— Отговори ми честно, Айрис. Имаш ли ми доверие? Това е моят въпрос.
Беше разочарована. Очакваше друго. Той забеляза.
— Не мислеше, че ще те питам това, нали? Но въпросът е много важен. За мен той е най-важният на света. Задавам ти го пак. Имаш ли ми доверие?
Тя се поколеба за миг и отговори със сведен поглед:
— Да.
— Тогава, ще те питам нещо друго. Би ли дошла в Лондон и би ли се омъжила за мен, без да казваш на никого?
Тя се втренчи в него.
— Но как бих могла!? Просто… не мога да направя такова нещо!
— Не би могла да се омъжиш за мен?
— Не по този начин.
— Но ме обичаш. Обичаш ме, нали?
Тя чу собствения си глас да казва:
— Да, обичам те, Антъни.
— Но няма да дойдеш с мен в Лондон, за да се венчаем в църквата „Света Елфрида“, Блумсбъри, енорията, в която съм живял няколко седмици и в която следователно имам право да получа удостоверение за брак?
— Но как бих могла да направя такова нещо? Джордж би бил страшно обиден, а леля Люсила никога няма да ми прости! И освен това още не съм достатъчно голяма. Само на осемнадесет съм.
— За възрастта ти ще трябва да излъжем. Нямам представа какви санкции ме очакват, за сключване на брак с непълнолетна, без съгласието на настойника й. Кой е той, между другото?
— Джордж Бартън. Освен това той е попечител на наследството ми.
— Както казах, не знам какво е наказанието за подобно деяние, но каквото и да е, то не може да ни развенчае, а всъщност това е, което ме интересува.
Айрис поклати глава.
— Не мога да го направя. Не мога да бъда толкова ужасна. И във всеки случай, защо? Какъв е смисълът от всичко това?
— Ето, затова най-напред те попитах дали ми имаш доверие — каза Антъни. — Ще трябва да приемеш обяснението ми на доверие. Да кажем, че това е най-простият начин да го направим. Но няма значение.
Айрис каза умолително:
— Ако само Джордж те познаваше малко по-добре… Ела сега с мен. Вкъщи са само той и леля Люсила.
— Сигурна ли си? Помислих си… — той замълча. — Когато тръгнах нагоре по хълма забелязах как един човек се приближава към къщата ви. Най-чудното е, че този човек ми е известен като… — той се поколеба. — Срещал съм го.
— Разбира се, бях забравила. Джордж спомена, че очаква някого.
— Този, когото видях, ми заприлича на Рейс, полковник Рейс.
— Може и да е бил той — съгласи се Айрис. — Джордж познава човек на име Рейс. Той също беше поканен на вечерята, когато Розмари…
Тя замълча. Гласът и трепереше. Антъни я стисна за ръката.
— Престани да мислиш за това, мила. Беше ужасно, зная!
Тя поклати глава.
— Не мога. Антъни…
— Да?
— Мислил ли си някога… Минавало ли ти е през ум… — Беше й трудно да намери нужните думи. — Хрумвало ли ти е, че… че Розмари може и да не се е самоубила? Че може да е била убита?
— Боже мой, Айрис! Кой ти мушна това в главата?
Тя не отговори, просто повтори въпроса си:
— Никога ли не ти е минавало през ум?
— Разбира се, че не. Разбира се, че Розмари се самоуби!
Айрис не каза нищо.
— Кой ти наговори тези неща?
За миг тя почувства изкушение да му разкаже невероятната история на Джордж, но се въздържа. Каза само:
— Просто ми хрумна.
— Забрави това, мила безумке! — Той я изправи на крака и леко я целуна по бузата. — Мила болна безумка. Забрави за Розмари. Мисли само за мен.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Полковник Рейс пуфкаше с лулата си и гледаше с любопитство Джордж Бартън.
Познаваше го още от малък. Чичо му беше съсед на семейство Рейс. Между двамата мъже имаше почти двадесет години разлика. Полковник Рейс беше висок, изправен, с военна осанка и загоряло от слънцето лице, с нископодстригана стоманеносива коса и проницателни тъмни очи.
Двамата никога не бяха чувствали някаква голяма близост помежду си, но за полковника, Джордж си оставаше „младия Джордж“ — един от многото изрази, свързани с отминалите дни.
Сега си мислеше, че всъщност не е имал никаква представа що за човек е „младия Джордж“. В малкото случаи, когато се бяха срещали през годините, те не бяха намерили много допирни точки помежду си. Рейс обичаше живота на открито — беше от хората, които изграждаха Империята и по-голямата част от живота си бе прекарал в чужбина. Джордж, от своя страна, беше типичен градски човек. Интересите им бяха напълно различни и когато се срещаха, разменяха единствено поизбелели спомени от „старото време“, след което обикновено настъпваше неловка тишина. Полковник Рейс не обичаше да води дребни разговори и спокойно би могъл да бъде модел за мълчаливия мъж, така любим на писателите от по-старото поколение.