Сега също мълчеше и се чудеше защо „младия Джордж“ толкова беше настоявал за тази среща. Също така бе установил, че у него е настъпила някаква незабележима промяна, откакто го видя за последен път преди година. Винаги беше смятал Джордж Бартън за олицетворение на скуката — винаги предпазлив, практичен, лишен от всякакво въображение.
Сега му се струваше, че нещо с приятелчето никак не е наред. Изглеждаше сякаш всеки миг е готов да подскочи като подплашена котка. Вече три пъти запалваше изгасналата си пура… Това никак не беше характерно за Джордж Бартън.
Полковник Рейс извади лулата от устата си.
— Е, Джордж, какво те тревожи?
— Прав си, Рейс. Нещо наистина ме тревожи. Много се нуждая от съвета ти… и от помощта ти.
Полковникът кимна и зачака.
— Миналата година трябваше да дойдеш да вечеряш с нас в Лондон… В ресторант „Люксембург“. Наложи се да заминеш за чужбина в последната минута.
Рейс кимна отново.
— За Южна Африка.
— Тогава, в ресторанта, жена ми умря.
Полковникът се размърда смутено.
— Знам. Прочетох във вестниците. Не го споменах досега и не ти изказах съболезнованията си, защото не исках да събуждам спомените ти. Но съжалявам за случилото се, старче, знаеш това.
— О, да, да. Но не за това ми е думата. Предполага се, че жена ми се е самоубила.
Рейс се хвана за най-съществената дума и повдигна вежди:
— Предполага се?
— Прочети това.
Джордж мушна двете писма в ръката му. Веждите на Рейс се вдигнаха още по-високо.
— Анонимни писма?
— Да. И аз съм убеден, че в тях пише истината.
Рейс бавно поклати глава.
— Опасно е да вярваш на такива неща. Нямаш представа колко много лъжливи, изпълнени със злоба писания се творят след всяко събитие, отразено малко по-обстойно в пресата.
— Известно ми е. Но тези не са били написани тогава… Написани са шест месеца по-късно.
Рейс кимна.
— Това е нещо друго. Кой, според теб, ги е писал?
— Не знам. Не ме интересува. Важното е, че вярвам на това, което се казва в тях. Жена ми е била убита.
Рейс свали лулата си и се изправи в стола.
— А защо мислиш така? Тогава имаше ли някакви подозрения? Ами полицията?
— Когато се случи, не бях на себе си… Напълно излязох от релси. Просто приех резултатите от следствието и експертизата. Жена ми беше прекарала инфлуенца, беше изтощена. Нямаше никакви подозрения за нищо, освен за самоубийство. Намериха отровата в чантата й.
— Каква беше тя?
— Цианкалий.
— Спомних си. Изпила го е с шампанското.
— Да. Тогава всичко изглеждаше съвсем логично и обяснимо.
— Заплашвала ли е някога, че смята да се самоубие?
— Не, никога — каза Джордж Бартън. — Розмари обичаше живота.
Рейс кимна. Виждал бе жената на Джордж само веднъж. Беше я сметнал за красива празноглавка, но в никакъв случай не и за меланхолична натура.
— Какви бяха резултатите от медицинската експертиза, за душевното й състояние и така нататък?
— Нейният домашен лекар — възрастен човек, който се е грижил за семейство Марл, откакто сестрите са били деца — беше на някакво морско пътешествие. Когато Розмари боледуваше, за нея се грижеше помощникът му, млад човек. Единственото, което каза той, спомням си, беше, че този вид инфлуенца често причинявала сериозни депресии.
Джордж направи пауза и продължи:
— Едва след като получих писмата, разговарях с истинския лекар на Розмари. Не му казах нищо за тях, естествено, просто си поговорихме за случилото се. Тогава той ми сподели, че е много изненадан и никога не би повярвал, че е възможно. Розмари изобщо не била от склонните към самоубийство хора. Това показвало, според него, как дори и пациент, когото си мислиш, че познаваш много добре, може да свърши нещо напълно непредвидимо.
Джордж отново направи пауза и продължи:
— Именно след разговора си с него осъзнах колко неубедителна ми се струва версията за самоубийство. В края на краищата, аз познавах жена си много добре. Наистина, понякога я спохождаха остри пристъпи на тъга, можеше много да се ядосва за това или онова, от време на време вършеше напълно необмислени и прибързани неща, но никога, никога не е изпадала в настроение, което би я подтикнало да сложи край на живота си.
Полковник Рейс промърмори с леко притеснение:
— Не би ли могло да има друг мотив за самоубийство освен депресията? Съществувал ли е повод за някакво дълбоко и пълно разочарование?
— Не, не. Може би беше доста нервна.
Избягвайки да гледа към приятеля си, Рейс попита:
— Беше ли сантиментална, имаше ли склонност към мелодраматизъм? Виждал съм я само веднъж, знаеш. Но има хора, които…, които могат да изпитат удоволствие от опит за самоубийство… особено, ако са се скарали с някого. Детинското обяснение: „Ще ги накарам да съжаляват“. Знаеш какво имам предвид.