— С Розмари никога не сме се карали.
— Да. И освен това, фактът, че е използван цианкалий, премахва тази възможност. Всеки знае, че това не е отрова, с която можеш да си играеш и да оцелееш.
— Това е така. И още нещо. Дори и да е искала да сложи край на живота си, не мисля, че би избрала този начин. Болезнено и грозно е. По-вероятно ми се струва, че би предпочела свръхдоза от някакво приспивателно.
— Съгласен съм. Има ли някакви сведения как се е сдобила с цианкалия?
— Не. Но беше гостувала на някакви приятели в провинцията и един ден те унищожавали гнездо на оси. Предположи се, че тогава е взела кристалите.
— Възможно е. Никак не е трудно да се сдобиеш с този химикал. Повечето градинари държат запаси от него.
Рейс замълча за малко и каза:
— Нека да обобщим. Нямало е никакви сведения за предразположение към самоубийство или за подготовка за такова. Всичко дотук означава, че липсват факти, подкрепящи версията за самоубийство. Но ако е имало някакви други факти потвърждаващи версията за убийство, полицията щеше да ги открие. Те си отварят очите на четири в такива случаи, знаеш това.
— Дори мисълта, че може да е била убита, тогава изглеждаше фантастична.
— Но не ти се стори фантастична шест месеца по-късно.
— Вероятно през цялото време съм се съмнявал. Сигурно, когато прочетох писмата, вече подсъзнателно съм бил готов да приема съдържанието им за истина, без да изпитвам никакво съмнение.
— Да — кимна Рейс. — Добре, кажи тогава. Кого подозираш?
Джордж се наведе напред. Мускулите на лицето му трепереха.
— Това е най-ужасното. Ако Розмари е била убита, трябва да го е направил някой от хората, присъстващи на масата… Нашите приятели. Никой друг не се е приближавал.
— Келнерите? Кой наливаше шампанското?
— Чарлз. Главният келнер на „Люксембург“. Знаеш ли го?
Рейс кимна. Всички познаваха Чарлз. Изглеждаше абсолютно невъзможно той да отрови клиент умишлено.
— А ни обслужваше Джузепе. Познаваме го много добре. От години. Когато съм там, винаги ми сервира той. Приятен, весел дребен човек.
— Добре, стигаме до вечерята. Кои присъстваха?
— Стивън Фарадей, депутат в Парламента. Жена му, Александра Фарадей. Секретарката ми, Рут Лесинг. Един младеж на име Антъни Браун, сестрата на Розмари, Айрис и аз. Всичко на всичко седем души. Ако беше дошъл и ти, щяхме да сме осем. Понеже отпадна в последната минута, не можехме да измислим никой подходящ на твое място.
— Аха… Добре, Джордж, кой според теб го е направил?
— Не знам! — извика Джордж Бартън. — Казвам ти, че не знам! Ако знаех…
— Добре, добре… Помислих си, че имаш конкретни подозрения. Предполагам, че не е било трудно. Как бяхте седнали? Започни от себе си.
— Вдясно от мен беше Сандра Фарадей, разбира се. До нея — Антъни Браун. След това Розмари. После Стивън Фарадей, Айрис и Рут Лесинг. Тя ми беше отляво.
— Така. И жена ти пи шампанско и преди това?
— Да. Пълниха чашите няколко пъти. Случи се… случи се, докато продължаваше вариететната програма. Имаше много шум. Беше някакво негърско шоу и ние всички гледахме към подиума. Тя се свлече върху масата точно преди отново да запалят осветлението. Може да е извикала… или простенала…, но никой не чу нищо. Лекарят каза, че смъртта трябва да е настъпила моментално. Благодаря на Бога за това.
— Да, наистина. Е, Джордж, на пръв поглед нещата изглеждат съвсем ясни.
— Какво искаш да кажеш?
— Стивън Фарадей, разбира се. Той е седял отдясно на жена ти. Чашата й със шампанско трябва да се е намирала близо до лявата му ръка. Най-лесното нещо на света е било да пусне отровата, когато осветлението е било загасено и всички са насочили вниманието си към сцената. Не виждам кой друг би имал толкова добра възможност да го направи. Знам какви са масите в „Люксембург“. Около тях могат да насядат много хора. Не ми се вярва някой да е могъл да се протегне, например от отсрещната страна, и да пусне нещо в чашата, без да бъде забелязан. Същото важи и за този отляво. Той би трябвало да се протегне пред самата нея. Има и още една възможност, но нека първо помислим за очевидната. Има ли някаква причина, поради която Стивън Фарадей, депутат, би искал да убие жена ти? Джордж отговори сподавено:
— Те… те бяха доста добри приятели. Ако…, ако Розмари го е измамила с нещо, би могъл да търси възмездие.
— Звучи доста мелодраматично. Само този ли мотив можеш да предложиш?
— Да — отвърна Джордж. Лицето му беше силно зачервено. Рейс го погледна бегло и продължи: