Вместо да обяснява това Рейс каза внимателно:
— Хрумвало ли ти е, Джордж, че и сам ти имаш много сериозен мотив да я убиеш.
— Аз!? — Джордж изглеждаше като ударен от гръм.
— Е, спомни си Отело и Дездемона.
— Разбирам какво имаш предвид. Но…, но между мен и Розмари нещата не стояха така. Обожавах я, разбира се, но винаги съм бил наясно, че ще има неща, които ще трябва да изтърпя. Не че тя не беше привързана към мен. Беше. При това — много. И винаги е била мила. Но аз съм стар и скучен, няма спасение от това. Никаква романтика. Както и да е, още когато се ожених, ясно си дадох сметка, че не всичко ще върви по мед и масло. Тя направо ме предупреди в този смисъл. Заболя ме, разбира се, но да си мислиш, че бих могъл да и направя нещо…
Джордж замълча и след малко продължи с друг тон:
— Дявол да го вземе, дори и да съм го направил, защо ще ми е отново да мътя водата? След като официално беше прието, че става дума за самоубийство и духовете са успокоени? Това би било лудост!
— Точно така. Ето защо не мога да те заподозра сериозно, приятелю. Ако беше неразкрит убиец и получеше две такива писма, ти незабавно би ги хвърлил в камината и би замълчал. И това ме навежда на мисълта за единственото наистина интересно нещо в цялата тази история. Кой е написал тези писма?
— Моля? — попита Джордж стреснато. — Нямам никаква представа.
— Изглежда този въпрос не ти се е сторил интересен. Но за мен е. Най-напред те попитах това. Можем да приемем, че не са били написани от убиеца. Защо ще му е да мъти водата, както казваш, след като всички са приели версията за самоубийство и духовете са успокоени? Тогава кой ги е написал. Кой има интерес всичко да започне отначало?
— Прислугата? — предположи Джордж несигурно.
— Възможно е. Ако е така, кой точно и какво е знаел. Розмари имаше ли прислужница, на която се доверяваше?
Джордж поклати глава.
— Не. По онова време имахме готвачка, мисиз Паунд, тя е още при нас, и две камериерки. И двете напуснаха. Не се задържаха много дълго.
— Добре, Джордж. Ако искаш да ти дам съвет, а доколкото разбрах, искаш точно това, ще трябва да обмисля всичко много внимателно. От една страна Розмари е мъртва. Това е факт. Не можеш да я съживиш каквото и да направиш. Няма много категорични доказателства, че се е самоубила, но няма доказателства и че са я убили. Да приемем, че наистина е била убита. Сигурен ли си, че искаш отново да бръкнеш в раната? Би могъл да последва твърде неприятен шум, пране на мръсно бельо пред хората, любовните приключения на жена ти ще станат достояние на всички…
Джордж Бартън трепна и каза разпалено:
— Наистина ли ме съветваш да оставя някоя свиня да се измъкне безнаказано? Тази върлина Фарадей например с помпозните си речи и безценната си кариера… Ами ако през цялото това време се е спотайвал, а е малодушен убиец?
— Просто искам да си наясно с последствията.
— Трябва да знам истината.
— Добре. В такъв случай, ще отида с тези писма в полицията. Вероятно няма да се затруднят особено да разберат кой ги е писал и дали авторът им знае нещо определено. Но трябва да си наясно, че щом полицаите веднъж тръгнат по следата, няма да можеш да ги спреш.
— Не искам да се занимавам с полицията. Затова те повиках. Смятам да заложа капан за убиеца.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Слушай, Рейс. Ще уредя празненство в „Люксембург“. Искам да дойдеш и ти. Ще присъстват същите хора — семейство Фарадей, Антъни Браун, Рут, Айрис и аз. Всичко съм измислил.
— Какво смяташ да правиш? Джордж се засмя.
— Това е тайна. Всичко ще пропадне, ако кажа на някого предварително… дори и на теб. Искам да бъдеш с неповлиян от нищо ум и да видиш какво ще стане.
Рейс се наведе напред. Гласът му изведнъж стана рязък.
— Това не ми харесва, Джордж. Тези мелодраматични идеи, взети от книгите, не вършат никаква работа. Обърни се към полицията. Няма по-добри специалисти от тях. Те знаят как да се справят с такива проблеми. Професионалисти са. Когато става дума за престъпление, аматьорските представления не са за препоръчване.
— Затова искам да присъстваш. Ти не си аматьор.
— Скъпи приятелю. Мислиш така, само защото някога работех за MI5? Освен това, ти желаеш да ме държиш в неведение.
— Това се налага.
Рейс поклати глава.
— Съжалявам, но не мога. Идеята ти не ми харесва и няма да допринеса за осъществяването и. Вразуми се, Джордж, и се откажи от тази работа.