— Няма да се откажа. Всичко съм обмислил.
— Не бъди толкова дяволски упорит. Знам за тези неща малко повече от теб. Не ми харесва замисъла ти. Нищо няма да направиш. Може да бъде и опасен. Мислил ли си за това?
— За някой без съмнение ще е опасен. Рейс въздъхна.
— Нямаш представа, с какво се захващаш. Добре, добре. Не казвай, че не съм те предупредил. За последен път те моля да се откажеш от тази безумна идея. Джордж Бартън само поклати глава.
ГЛАВА ПЕТА
Сутринта на втори ноември дойде дъждовна и мрачна. В трапезарията на къщата, на площад „Елвастън“, беше толкова тъмно, че за закуска се наложи да запалят лампите.
Айрис, противно на навика си, вместо да получи кафето и препечените си филийки горе в стаята си, сега седеше долу на масата, пребледняла като призрак, и побутваше в чинията си неизядената храна. Джордж шумолеше нервно с вестника си, а от другата страна на масата, Люсила Дрейк ронеше обилни сълзи в носната си кърпа.
— Знам, че милото ми момче ще направи нещо ужасно. Той е толкова чувствителен! Никога не би написал, че става дума за живота му, ако наистина не беше така.
Джордж отново изшумоли с вестника си и каза рязко:
— Моля те, не се тревожи, Люсила. Вече ти обещах да се погрижа за това.
— Знам, скъпи Джордж, винаги си толкова мил! Но чувствам, че всяко забавяне може да е фатално. Всички тези запитвания, за които говориш ще отнемат много време!
— Не, ще ги направим достатъчно бързо.
— Пише, че не бива да се бави след трети, а трети е утре. Никога няма да си простя, ако стане нещо със скъпото ми момче!
— Нищо няма да стане. Джордж отпи бавно от кафето си.
— Имам още от онези облигации…
— Слушай, Люсила, остави всичко това на мен.
— Не се тревожи, лельо Люсила — намеси се Айрис. — Джордж ще успее да уреди всичко. В края на краищата, това не се случва за първи път, нали?
— Не се е случвало от дълго време.
— Три месеца — вметна Джордж — Откакто онези ужасни мошеници не го измамиха за проклетото ранчо.
Джордж избърса мустаците си със салфетката, стана, потупа мисиз Дрейк внимателно по рамото и излезе от стаята.
— Престани да се тревожиш, мила. Ще накарам Рут да се обади веднага.
Айрис го последва в антрето.
— Джордж, не смяташ ли, че трябва да отложим празненството довечера? Леля Люсила е толкова разстроена! Не е ли по-добре да останем вкъщи с нея?
— Разбира се, че не! — розовото лице на Джордж стана пурпурно. — Откъде-накъде този проклет млад мошеник, ще се бърка в живота на всички ни? Това е шантаж… шантаж и нищо друго. Ако зависеше от мен, нямаше да получи нищо.
— Леля Люсила никога не би се съгласила с това.
— Тя е глупава, винаги е била. Жените, които раждат след като навършат четиридесет, изглежда никога не могат да се научат на ум и разум. Разглезват децата още от люлката. Дават им всяко проклето нещо, което те пожелаят. Ако някой поне веднъж беше казал на Виктор Дрейк сам да се измъкне от собствената си каша, той би могъл и да стане човек. Не, недей да спориш, Айрис. До довечера ще уредя всичко, така че леля ти Люсила ще може да си легне спокойно. Ако е необходимо, можем и да я вземем с нас.
— О, не. Тя ненавижда ресторантите… И толкова й се доспива на горката… А пък горещината и задимения въздух възбуждат астмата й.
— Знам. Не го предложих сериозно. Отиди и я успокой колкото можеш. Кажи й, че всичко ще се оправи.
Джордж се обърна и излезе през пътната врата. Айрис тръгна бавно към трапезарията. Иззвъня телефонът и тя вдигна слушалката.
— Ало? Кой? — Лицето й се промени. Бледата безнадеждност, изписана на него се превърна в радост. — Антъни!
— Самият той. Търсих те вчера, но не те намерих. Да не би да си обработвала Джордж по някакъв начин?
— Какво искаш да кажеш?
— Е, той толкова настояваше да дойда на празненството за рождения ти ден довечера. Съвсем не в типичния му стил: „Долу ръцете от прекрасната ми подопечна“. Настояваше да дойда на всяка цена и реших, че може би си започнала тактично да го обработваш.
— Не… не, няма нищо такова.
— Значи променил се е от самосебе си.
— Не точно. Това е…
— Ало? Да не би да затвори?
— Не, не съм.
— Започна да казваш нещо. Какво има, скъпа? Чувам как въздишаш. Случило ли се е нещо?
— Не… Нищо. Утре ще се оправя. Утре всичко ще бъде наред.
— Каква трогателна увереност. Не казваха ли хората, че нищо не бива да се оставя за утре?
— Не знам.
— Айрис, нещо се е Случило.
— Не, нищо. Не мога да ти кажа. Обещах, разбираш ли?
— Кажи ми какво има, скъпа.
— Не, наистина не мога. Антъни, отговори ми на един въпрос.